— Какви са шансовете за осъдителна присъда? — изстреля остролик мъж от другия край на масата.
— Румъния е под силен натиск от Европа да докаже, че подобрява отношението си към опазването на природата. Екип от германски прокурори са пристигнали в Букурещ, за да помогнат при осигуряването на осъдителна присъда. Ако разберат, че „Талхюет“ са замесени, те ще станат привлекателна политическа мишена. Вече не става дума за местна фирма, а за холдинг и ще се превърне в международно послание.
— Колко?
Ели примигна.
— Моля?
— Каква е сумата?
— Като се имат предвид последните закони, глобите могат да стигнат няколко стотици милиона евро.
— А колко ще струва премахването на проблема?
— Аз не…
Бланшар веднага скочи на крака като нападаща змия.
— Ели, благодаря ти. Смятам, че ни предостави цялата информация, от която имаме нужда. — Изведе я в коридора. — Справи се много добре. Съдружниците са корави мъже, които трудно се впечатляват.
Дали това означаваше, че ги е впечатлила? Трудно беше за вярване при тези каменни лица.
— Оттук ние ще поемем проекта „Талхюет“. Сега имаме друга задача за теб. Ще намериш папките в кабинета си.
Ели тръгна надолу по коридора и се отпусна в стола си. Като по магия върху бюрото й лежаха новите папки с документи. Дори само видът им я караше да се чувства зле. Беше прекарала последните два дни в подготовка на презентацията и сега се чувстваше изтощена. Напрежението поне й беше помогнало да загърби другите въпроси, които настояваха да получат отговор.
Телефонът й започна да звъни. Тя се вторачи в светещите числа, изписани като руни под пластмасовия панел. Защо си мислиш, че ти разрешиха да използваш телефона за лични разговори?
— Как се справяш? — Беше Деламер, адвокатът, когото срещна в асансьора през втория си работен ден.
— Оцелях… Благодарение на теб. — Той я беше запознал с тайните на европейското корпоративно право, прекарвайки часове с нея, докато главата й не се замая. — Длъжница съм ти.
— Какво ще кажеш за обяд?
Ели стрелна поглед към лаптопа. Трийсет и осем нови съобщения, които трябваше да добави към останалите няколкостотин, които едва бе прегледала, докато подготвяше доклада си. А и тези нови папки… Помисли си, че купчината може да нарасне още докато седи тук, макар че това, разбира се, беше невъзможно.
— Кога яде за последен път?
Ели се опита да си спомни.
— Мисля, че вчера следобед ядох пица…
— Ясно. Идваш с мен.
Той я заведе в старомодна кръчма в една пресечка на „Корнхил“. Над вратата висеше герб: черен лешояд на фона на червен кръст. Вътре мраморен бюст наблюдаваше собственически тежките маси и тапицираните столове, които изглеждаха, сякаш не са пипани от деветнайсети век насам.
— Опасявам се, че храната е като в пансион — извини се Деламер, а Ели кимна, сякаш знаеше какво ядат там. Тя си поръча риба с картофки и чаша вода, а Деламер — пържола, пудинг с бъбречета и бутилка червено вино. Без да пита, келнерът наля виното в две чаши.
— Наздраве — вдигна Деламер своята. — Ели Стентън, няма много хора, които са чели доклад пред борда още през първия месец след постъпването. Бланшар трябва да вижда нещо много специално у теб.
Тя се изчерви и отпи от виното, защото не искаше да се покаже неблагодарна.
— Откога работиш тук?
— Година и половина. Една втора от срока. — Когато видя въпросителния поглед на Ели, добави: — В тази фирма не си падат по раздаването на златни часовници преди пенсионирането. „Монсалват“ наема само с тригодишни договори. Плаща ти богато, после те изхвърля на улицата… или по-скоро те инсталира на хубавичко място в някоя от големите фирми. Бланшар не ти ли обясни?
Ели само се усмихна неопределено.
— Тежка работа, но си заслужава — додаде набързо, за да не би да направи лошо впечатление.
— Да, вярно, че е тежка. „Монсалват“ е доста странно място. Носи се слух, че под сградата има подземие, натъпкано със съкровища. Знаеше ли, че до седемнайсети век златарите са играли и ролята на банкери? Трябвало да имат много здрави трезори и ги предлагали като склад на своите клиенти. Отнасяш златния бокал или златния поднос при златаря и той го заключва и съхранява за теб.
— И смяташ, че е още там?
— Защо не? Банката е престроявана безброй пъти, обаче основите са много стари. Издигната е върху развалините на седалището на местната тамплиерска ложа. Кой знае какво има в подземията.