— И аз те обичам.
През следващия месец светът на Ели се състоеше от дъжд и цифри. Номера на документи, на телефони, номера на екрани, докато отново и отново преработваше таблиците, които Бланшар й беше изпратил. Вечер и в утринния сумрак, когато отиваше на работа, дъждът замрежваше прозорците, през които виждаше света. През нощта сънуваше прозорци върху екрани и екрани върху прозорците, със стичащи се по тях поточета цифри, който се изливаха в малки локвички на пода. Понякога се будеше с мокри от сълзи бузи. В тишината, която цареше рано сутрин, си представяше, че дъждът е удавил всички в Лондон; че само тя, самичка на трийсет и осмия етаж, е единствената оцеляла.
Времето опъваше нервите на всеки. Дори безукорно добрите обноски на Бланшар бяха подложени на изпитание. Зъбеше й се за дребни грешки, докладите й се връщаха целите в поправки с червено мастило. Когато вечерта слизаше със залитане от таксито — вече не ходеше пеша — имаше сили единствено да извади вечерята от опаковката и след това да рухне в леглото. Поне повече не видя човека от крайречната пътека. Понякога си мислеше за неговото предупреждение, но с течение на времето го забрави. Не каза на никого и най-вече на Дъг. Нямаше нужда да му дава още поводи да изпитва недоверие към „Монсалват“.
Започна да се ужасява от вечерните им телефонни разговори. Дали причината беше в разстоянието или във времето, но все спореха. След като си извади нов паспорт, Дъг замина за Париж, но не пожела да й каже какво е открил. Веднъж, докато говореха, чу женски глас и прекара безсънна нощ, измъчвана от гняв. Когато на следващия ден попита Дъг за това, той отговори, че е слушал радиопиеса и тя се държи параноично.
Един четвъртък в началото на ноември Бланшар покани Ели на обяд. Част от доброто му настроение сякаш се беше върнало: каза й, че трябва да понапълнее, и я щипна по бузата като някой лукав чичко. За нейна изненада, когато излязоха от банката, колата му я нямаше.
— Ресторантът е зад ъгъла, а разходката ще ти подейства добре.
Той отвори чадър и кавалерски я покани. Ели го хвана под ръка и се притисна към него, опитвайки се да прескача локвите и да не изостава. Някакви деца от местното училище бяха сложили на паважа сламен човек и събираха помощи за техния Еньовски огън.
Заведе я в „Кок д’Аржен“, скъп ресторант на последния етаж на сградата срещу Националната банка. Беше опасан с дървени ламперии и имаше червени кожени столове. Ели си поръча пушена шунка с печени смокини; Бланшар поиска стриди по олеронски и нещо, наречено „Императорски Ал Баери“. Докато той проучваше менюто с вината, тя стрелна поглед в своето меню: „Ал Баери“ беше руски хайвер от есетра — петдесет грама за 118 паунда!
Затвори менюто и се опита да скрие удивлението си. Над прозорците сградата се стесняваше нагоре като връх на копие, увенчано с градината на покрива, която беше подгизнала като целия град. А до прозореца, с чанта в краката, седеше лице, което й се щеше никога повече да не види.
Тя едва не смушка Бланшар.
— Онзи човек там. Познавам го.
— Тук е Ситито. С повечето от мъжете в салона съм сключвал сделки. — Той се облегна удобно и изчака келнерът да напълни чашите им с шампанско. — „Пол Роже“. Любимото на Чърчил.
— Казва се Леховски — продължи Ели. — Беше в Люксембург на финансовия анализ на „Талхюет“.
Бланшар, изглежда, се забавляваше.
— Да не би да ти е предложил да спиш с него?
Ели направо се стресна. Изчерви се като божур и започна да заеква объркани обяснения. Сети се да отпие голяма глътка шампанско, за да спечели малко време. Бланшар не отместваше очи от нея.
— Леховски не се ползва с добро име. В света на инвестициите е известен като Пиявицата. Веднъж предложил на Кристин Лафарж цялата защитна стратегия на неговия клиент, ако тя легне с него.
Келнерът се върна и започна да подрежда масата. Ели седеше в неловко мълчание, докато цялата суетня с чинийки, салфетки и прибори приключи. Бланшар не му обръщаше внимание.
— И тя какво направи?
Бланшар изстиска лимон върху стридата, след това хвана черупката и я изля в устата си. Облиза устни с толкова похотливо изражение, че Ели отново цялата пламна.
— Кой знае? Но на сутринта Кристин разполагаше с документа и ние довършихме поглъщането.
В другия край на помещението Леховски стана от мястото си. Челюстите му автоматично мачкаха парче дъвка. За един изпълнен с ужас миг Ели се разтревожи, че може да я е видял. Обаче погледът му беше насочен към възрастен мъж с грубо остригана бяла коса и лице с остри черти, който крачеше към него. Стиснаха си ръцете и Леховски го покани с жест да седне.