— Кой е този?
Изведнъж Бланшар прояви доста по-голям интерес към масата на Пиявицата.
— Казва се Лазареску. Румънски съдия. Дошъл е в Лондон на конференция.
Черните му очи се вторачиха в Ели, сякаш й отправяше предизвикателство. Като подбираше внимателно думите си, тя каза:
— Мислех, че сме се отказали от сделката за „Талхюет“.
Бланшар се усмихна доволен.
— Бордът на групата „Сен Лазар“ прецени много внимателно твоя доклад. Накрая стигнаха до извода, че холдинг „Талхюет“ е твърде важен от стратегическа гледна точка, за да се откажат от сделката.
Той намаза парче препечена филийка с хайвер и го лапна. Ели се опита да преброи малките черни зрънца и се запита колко ли струва всяко от тях.
— Това ни поставя в много неудобно положение. Ние знаем, че компанията струва по-малко, отколкото изглежда, но нашите конкуренти — не. Ако предложим точната цена, ще изгубим.
При прозореца по някакъв чудодеен начин чантата се беше преместила до краката на съдията.
— Значи си казал на Леховски?
Бланшар изгълта още една стрида и я поля с глътка шампанско.
— В курса не ви ли учиха как се прави резултатна пазарна хипотеза? В идеалния случай, или в идеалния пазар, цената на някакви активи ще отразява всички техни бъдещи възможности. Всичко, което правим, е да поправим един недостатък на пазара.
— Аз си мислех, че недостатъците на пазара са мястото, където се реализират печалби?
Бланшар кимна в знак на съгласие.
— Ели, ти свърши отлична работа. Знам, че не искаш да я видиш подарена на нашите противници. Но на война като на война. Понякога трябва да пожертваш пешка, за да дадеш шах на царя.
Ели се запита тя ли е пешката.
— Имаш ли планове за вечерта?
Въпросът му я завари неподготвена.
— Имам билети за опера, а клиентът ми се отказа. Вагнер. „Тристан и Изолда“. Гледала ли си я?
Ели поклати глава. Операта и хайверът не се ползваха с голяма популярност в Нюпорт.
— Върховна е. Може би най-разбиващото произведение на изкуството, създадено някога. Тенорът, който пял на първото представление, умрял две седмици по-късно. Композиторът бил толкова уплашен от нейната сила, че забранил изпълнението й, докато е жив.
— Звучи страшничко — каза тя, защото нищо по-умно не й хрумна. Обаче Бланшар го прие сериозно.
— Музиката те пренася през прага на друго място, където се чувстваш обсебен. И то напълно. Понякога е трудно човек да се върне… — Той махна на келнера, за да привлече вниманието му. — Разбира се, ако имаш друга уговорка…
Тя улови предизвикателния му поглед и не отмести очи. Все още беше ядосана заради Леховски. Изобщо не харесваше опера, но мисълта за още една самотна вечер в нейния небостъргач и ровенето из електронните писма, докато чака да дойде времето за поредната караница с Дъг, я изпълни с ужас.
Допи шампанското и попита:
— В колко часа започва?
Проходът Бренер, Австрия
Двама души седяха в кафенето на големия паркинг до магистралата и наблюдаваха как камионите пълзят по високия проход. Обръщаха се един към друг с „Хари“ и „Джордж“, макар да не отдаваха голямо значение на тези имена. Джордж беше висок, слаб и прегърбен, с бяла брада и дълги бели къдрици. Хари беше по-нисък и по-дебел, с чорлава руса глава и приятелско лице, на което винаги имаше извинително изражение. В момента проучваше вътрешните страници на италиански вестник отпреди три дни. Написани на ръка преводи бяха закарфичени до статиите. Това съвсем не улесняваше четеното.
— Може ли да го проследят обратно до нас? — попита Хари.
— Дори няма да се опитат. Италианската полиция се сблъсква с подобни неща всеки ден, така че вероятно ги класифицират като естествена смърт.
Джордж направи гримаса. И двамата знаеха, че няма нищо естествено в начина, по който беше умрял техният приятел. Вестникът го описваше с ужасяващо безстрастие: изгарянията и строшените кости, малките ампутации, белезите, които бяха имали достатъчно време да се образуват, преди накрая да умре.
— Трябва да предположим, че им е предал Мирабо. Бог знае, че аз бих го направил.
Джордж отпи от кафето и отново изкриви лице.