— Цялата операция беше грешка. Единственото, което постигнахме, е да ги привлечем по следите ни. Сен Лазар няма да спре, докато не обърне компанията с хастара навън.
— Първо трябва да я купи.
— Ще му попречим. — Джордж изсипа второ пакетче захар в кафето си. — Дрекслер може да помогне. Или може би Кьониг. Ще направим всичко по силите си.
— Те също.
Известно време седяха мълчаливо. На магистралата един камион прехвърли билото на прохода и започна да ускорява надолу към италианската граница.
— Какво става с Ели Стентън?
Хари разглеждаше ноктите на пръстите си.
— Трудна работа. Карат я да работи здраво. Вечерите прекарва главно в апартамента си. Дори вече не ходи пеша на работа.
— Разказала ли е на Бланшар за вашата среща в Оксфорд?
Хари вдигна рамене.
— Не мисля.
— Трябва да се заемем с нея, когато е сама. Разкажи й повече. Ако може да влезе в подземието за нас…
— Мислех, че сме се разбрали да не опитваме това повторно — тихо подхвърли Хари. Може би Джордж дори не го чу.
— Къде е тя сега?
Лондон
В празното помещение жена с дълга рокля без презрамки крачеше покрай дълги празни маси. Светлината бе слаба и сивкава. Трябва да бе вечер или много рано сутринта. Тя прокарваше ръка по масите, сякаш докосването връщаше спомените. Изглеждаше отчаяна.
Ели се бе отпуснала в дълбокото кадифено кресло. Новата й рокля, купена следобед, обхващаше плътно тялото й. Под светлините жената в бяло се поколеба пред фалшивата авансцена, след това пристъпи по наклонената сцена към трапа на оркестъра.
След това Ели откри, че не може да си припомни вечерта дори с приблизителна точност. Имаше спомени, живи спомени, но те бяха разбъркани, страници, откъснати от книга, която не може да бъде събрана отново. Часовете в топлата утроба на театъра отлетяха като сън, една жена в бяло и един мъж в черно, и една толкова силна любов, че само музиката можеше да я опише. Вокалът, който трябваше да ги убие, ги кара да се влюбят, а може би той се влюби само защото мислеше, че умира? Пие шампанско в стъклената зала, където някога момичета като нея са продавали цветя; по-късно на терасата на покрива гледа туристите и уличните артисти далече долу, докато пълната луна изгрява над Лондон. Ръката на Бланшар се плъзга от подлакътника върху бедрото й някъде в мрака на второто действие. Докосването му пари през тънката коприна на роклята. Любовниците, които се предават на нощта, защото не могат да понесат рязката дневна светлина, без да ги е грижа за раните, които нанасят на онези, обичани по-малко. Верният, но не послушен приятел: Внимавайте, внимавайте. Скоро нощта ще свърши. И през цялото време музиката, която беше по-красива, отколкото си беше представяла, че може да бъде. Виеше се, въртеше се и прииждаше като големи океански вълни и се стоварваше върху й, сякаш искаше да я разбие на парчета.
Излезе от театъра замаяна. Чувстваше се изтощена и разранена от музиката, но отчаяно й се искаше да послуша още. Беше се вкопчила в ръката на Бланшар, а той й каза, че това се нарича Тристанова интоксикация и е добре познат феномен на операта. Донякъде беше доволна да разбере, че не се случва само с нея, но се чувстваше и някак засегната. Емоцията беше толкова силна, че не можеше да понесе да я сподели.
Бентлито ги чакаше на улица „Флорал“, подобно на вярно куче, което винаги знае къде да намери своя господар. Бланшар й отвори вратата.
— Искаш ли да дойдеш у дома? Не е далече.
Светът на Ели отново се беше свил. Всичките й възможности да избира, нейното минало и бъдеще, се бяха смалили до това едничко място, до тази точка на въртене. Ако направеше някакво движение, равновесието щеше да бъде непоправимо разрушено. Усещаше сладкия вкус на шампанското върху езика си и чувстваше омайно силно миризмата на собствения си парфюм. Погледна към Бланшар за успокоение, но видя само намерение.
Внимавайте, внимавайте. Скоро нощта ще свърши.
Колата пое надолу по булевард „Шафтсбъри“, покрай тълпите, които излизаха от театрите, носейки своите сувенирни тениски, и с найлонови торби на главите, за да се предпазят от дъжда. Надолу по „Пикадили“, където мокри хора се бутаха за подслон под автобусните спирки, и право в „Мейфеър“, пред ярко осветената фасада на хотел „Кларидж“.
Ели се скова. За миг магията се разпръсна.
— Нали каза, че отиваме у вас?
— Тук живея.
Ели не възрази. Портиерът притича и ги съпроводи с чадъра до фоайето на хотела. Бланшар пъхна нещо в джоба му и тя се запита дали го прави всеки ден. Фоайето беше златисто и ярко. Мъж с бяло вечерно сако седеше пред пианото и свиреше шлагери на Коул Портър и Гершуин. Портиерът кимна на Бланшар и й се усмихна уважително. Светлините на полилея отскачаха от шахматния под, лъснат до блясък.