Тежка капка дъжд пада на ръката ми. Небето изглежда така, сякаш ще се срути върху нас. Аз посочвам към дърветата наблизо и предлагам:
— Да се скрием.
Ада кимва, но не ме поглежда. Подкарваме ходом към дърветата. Тя има вид, сякаш й се ще да е в замъка. Хвърлям поглед през рамо, за да видя дали ловците не са решили да се върнат, но няма и следа от тях. Небесата се разтърсват от гръмотевица.
Яздим покрай самотен бук, когато светкавицата проблясва. Тя изсушава въздуха, а гръмотевицата я следва толкова бързо, че прикрива звука на трошащо се дърво. Чувам го едва когато тежък клон, голям колкото половината дърво, се строполява на тревата пред мен. Светкавицата го е отсякла от ствола.
Конят ми отскача стреснат назад; нужни са всичките ми сили и опит, за да го овладея. Докато се оправям с него, останалите коне се пръсват. Виждам един да галопира по склона без ездач, а друг е изчезнал напълно. Зървам шарената кобила на Ада да потъва в гората.
Галопирам след нея, без да обръщам внимание на мокрите клони, които ме драскат и дърпат. Изглежда, конят на Ада следва някаква пътека, но не знам къде води. Виждам само отблясъци от пелерината й между дърветата. Изкачваме се нагоре; дърветата изтъняват и дъбовете и ясените отстъпват място на борове и ели. Земята става по-стръмна и камениста. Това забавя конете. Тя е вече само на дузина крачки пред мен. Ако беше кошута, щях да рискувам да стрелям.
Ада излиза на висока полянка и спира. Дъждът се изсипва през хилавите дървета; купчина скали е надвиснала заплашително. Ада скача от седлото и аз се втурвам да хвана юздите. Шепна в ухото на кобилата, за да я успокоя, след това поглеждам към Ада.
— Ранена ли си?
Очите й са безизразни, тя трепери. Оглеждам скалите и откривам плитка пещера. В историите на майка ми това щеше да е врата към друг свят; тук е просто място, където да се скриеш от дъжда. Връзвам конете за една ела, но не стегнато, и се присъединявам към Ада в убежището. Над нас трясва гръмотевица; бурята няма намерение да утихва.
— Няма да продължи дълго.
Ада не отговаря. Седи, обхванала с ръце коленете си, и се взира в дъжда. Сякаш обмисля нещо напрегнато. Намятам плаща си на гърба й, като внимавам да не я докосвам. Роклята й е подгизнала и е залепнала по извивките на тялото й. Опитвам се да не я гледам.
— За какво си се замислила?
— За нещата, който бих искала да мога да променя.
Аз се опитвам се да се наместя удобно на твърдата земя. Бързото преследване е още в кръвта ми и ме кара да кажа неща, които иначе не бих посмял.
— Наистина ли те гледам като нещо, паднало от комина?
Не съм подготвен за яростния й поглед. А смятах, че аз съм нараненият. Чувствам се принуден да се защитавам.
— Просто минавах край вратата.
— Изобщо не разбираш. И да… наистина ме гледаш така.
Като че ли плаче. Плащът се е смъкнал от раменете й, но когато се опитвам да го наместя, тя едва не ме удря.
— Отнасяш се към мен като с престъпница.
— А ти с мен като със слуга.
— Всеки път, когато ме погледнеш, се чувствам, сякаш съм направила нещо непростимо.
— Какво искаш да направя?
Тя се колебае, затваря очи. Мисля си: ето сега ще каже нещо ужасно, което завинаги ще промени всичко между нас.
Тя се навежда нежно към мен и ме целува по устните.
Аз лежа, подпрян на лакти. Толкова съм изненадан, че губя равновесие и се плъзгам назад. Очите й се ококорват: мисли, че се дърпам от отвращение или омраза, и аз протягам ръка, за да я задържа. Искам само да я успокоя, да я накарам да разбере, но моето тромаво движение я събаря. Или тя идва доброволно. Чувствам тежестта на тялото й върху себе си, зърната й щръкват през подгизналата дреха.
После почти не осъзнавам какво се случва. Тя целува лицето ми, устните, шията: притиска ме върху влажната земя; плъзга пръсти през косата ми. Разкопчава корсажа си и аз заравям лице в гърдите й. Претъркулвам се върху нея и си одрасквам гърба в ниската скала. Вдигам полите й и тя нежно ме насочва в себе си.
Гръмотевиците търкалят предупрежденията си по небето, но ние не обръщаме внимание. Дъждът запердва света и ни скрива от деня. Подушвам скалите, гората и мократа земя; чувствам влажната й кожа притисната в мен. Струва ми се, че чувам ловджийски рог, и се дръпвам, но Ада казва, че дърветата скърцат на вятъра, и ме дръпва обратно в нея.