Накрая разбирам какво означават песните на поетите. Стените на света сякаш се стопяват. Съществуваме само ние двамата.
17.
Лондон
— Къде беше снощи? — Гласът на Дъг се стичаше по врата й подобно на дъжд.
— Ходих на опера.
Ели стоеше на опашката за регистрация и понасяше изненадата на Дъг, очевидните въпроси и лъжливите отговори, които беше подготвила. Знаеше, че би трябвало да се чувства виновна, но в сравнение с извършеното огромно предателство тези второстепенни лъжи просто я дразнеха.
— Просто клиент. Всъщност беше доста скучно. Продължи цели пет часа. Когато излязох, забравих да си включа телефона.
Съобщението от озвучителната система на терминала довърши разказа й, сякаш летището се срамуваше вместо нея.
— Изпращат ме в Брюксел. Вероятно ще остана там през почивните дни, ще се срещна с разни хора.
Тя изчака съобщението да свърши.
— Обявиха полета ми. — Още една лъжа. — Ще ти се обадя, като стигна.
В дълбините на нощта Ели се събуди и се довлече до банята. Наплиска лицето си и се вторачи в тялото си в огледалото. Лунна светлина изпълваше помещението и голата й кожа заприлича на мрамора по стените. Чувстваше се опустошена, крайниците й бяха като от восък. Любенето на Бланшар беше като атака по всички фронтове — не физическа, а срещу самото й същество. Нежно, внимателно я беше лишил от съпротивителни сили, докато не се смали до голите усещания, изцяло в неговата власт. Беше плашещо, но и екстатично, пълно отдаване. Дори споменът за това я накара да потрепери.
Когато се върна в спалнята, лампата светеше. Бланшар седеше в леглото, подпрян на възглавниците. Очите му се плъзнаха по нея, възхищавайки се на голотата й. Тя се изненада, че това й достави удоволствие — усещането за власт, което й даваше. Сви се под завивката и отпусна глава на рамото му, като прекара пръсти през побелелите косми на гърдите му.
Малък златен ключ висеше на тънка златна верижка на врата му. Беше махнал всичко, но не и това. Ели го вдигна и заразглежда. Зъбците бяха толкова фини, сякаш щяха да се строшат, ако се докоснат до ключалка; задната част беше оформена като кръст, украсен с червен камък.
— Какво отключва?
— Сърцето ми. — Нежно, но твърдо Бланшар измъкна ключа от пръстите й и премести ръката й върху стомаха си. Погали я по главата и продължи: — Утре трябва да замина.
Ели се дръпна назад и се вторачи в него. Придърпа завивката чак до раменете си.
— Не заради това, което се случи между нас тази вечер. Това нищо не променя. В работата — уточни той. — А иначе всичко — ако ти искаш.
Ели вече не знаеше какво иска. Но Бланшар чакаше и, изглежда, му отдаваше значение. Затова тя кимна.
— Ели, имам нужда от теб. Ти си изключителен човек. Заедно… — Той издиша така, сякаш пушеше пура. — Подхождаме си. Можем да постигнем много неща.
Хвана я за ръката и я придърпа към себе си.
— Може би си мислиш, че го правя всяка вечер. Че водя хубави млади жени в спалнята си. Може би смяташ, че това е нищо за мен, или напротив — твърде много и че изпитвам неловкост и се срамувам. Не е така. Влюбен съм в теб. Ако хората в банката говорят, това не значи нищо за мен. Но ти си млада и нова — ако колегите ти започнат да ревнуват, това ще те нарани.
Той се наведе към нея и я целуна, притискайки я към матрака с тялото си. Ели сложи длани на гърдите му и го отблъсна. Ключето висеше от верижката и я гъделичкаше между гърдите.
— Какво ще кажеш за… — Тя направи извинителна гримаса.
Той разбра и отвърна:
— Чист съм.
— Нямах това предвид. Не съм взимала противозачатъчни. — Беше толкова заета, че в продължение на три последователни дни забравяше да ги вземе. След това вече не си направи труда.
— С мен нямаш нужда от противозачатъчни.
Той прикова ръцете й към чаршафа и легна отгоре й.
Брюксел
Джоузеф Конрад беше описал Брюксел като лицемерен град, спомни си Ели. След два дни в него, ровейки се в сметките на голям индустриален концерн, имаше чувството, че е стъпила в гроб. Тесните улици и извисяващите се къщи с ослепели от капаците прозорци; тишината; ниските облаци и постоянният мирис на дъжд; самите белгийци с лица като заключени врати. Би дала всичко, за да се прибере у дома в края на седмицата. Но вкъщи означаваше Дъг, сблъсък и раздяла, а тя още не можеше да се разправя с това. Каза си, че трябва да го направи очи в очи. Не беше казал нищо, когато тя престана да завършва разговорите с „Обичам те“. Питаше се дали е забелязал.