— Срещаме се отново.
Тя се завъртя бързо. Нисък, пълен мъж с чорлава коса и извинително изражение я наблюдаваше откъм витрина със слонски бивни. Вероятно донякъде го беше очаквала, но въпреки това се стресна. Стори й се, че е изчакал тя да стигне до най-далечното и пусто място в тази извънградска и почти празна сграда. Тук нямаше пазачи. Дългият коридор, който извеждаше от помещението, беше пуст.
— Ще викам — предупреди го тя.
— Моля те, недей. — Той отстъпи и вдигна ръце, сякаш бе насочила пистолет срещу него.
Това я подразни.
— Защо ми изпратихте изрезката?
Той погледна през прозореца към зелените морави и сивото небе и предложи:
— Хайде да се поразходим.
Лондон
Нямаше нищо особено в сградата на улица „Ломбард“ №46, освен ако човек се вгледа в покрива. Четирите й етажа подслоняваха застрахователна компания, фирма на ловци на глави, които предпочитаха термина „професионално издирване“, борсов агент, както и малка консултантска фирма. Обаче на покрива, невиждана и незабелязвана, растеше цяла гора от антени, сателитни чинии и мачти. Те се поклащаха на вятъра и опипваха и за най-слабия полъх на информация.
Ако можехте да проследите плетеницата от холдингови компании и анонимни тръстове, които притежаваха сградата, може би накрая, като заобиколите през Лихтенщайн, Монако, Люксембург и островите в Ламанша, щяхте да се озовете почти на изходна позиция. Плетеницата електрически кабели в мазето също щяха да ви отведат на място, стотина метра извън сградата под улица „Ломбард“, в една тъмна стая на петия етаж в сградата на улица „Крал Уилям“, изпълнена с бръмченето на електроника. Ако можехте да надникнете през един от многото екрани, щяхте да видите двама мъже, надвесени над карта, нашарена с червени линии.
— Твърде лесно е — отбеляза Дестрир. — Преди години щяха да са ни нужни шестима, за да я следим — резервни коли, маскировка — цялата програма. Сега телефонът й ни съобщава за всяка нейна стъпка и дори не е незаконно.
Бланшар разгледа картата.
— Доста е пошетала.
— Всички туристически забележителности. — Дестрир натисна сензорния екран и картата се смали. Сега червените линии приличаха на кълбо прежда, от което се точеше една-единствена нишка. — В момента се намира в музея за Конго.
— Покажи ми времевия профил.
Дестрир натисна друг бутон. Линиите отново се промениха и започнаха да се издуват и преплитат така, че да покажат времето, прекарано на различните места. Тънки вени, там където беше пътувала, широки езерца, където се беше бавила из музеите.
— Много се бави в този африкански музей.
— Може би си пада по препарирани животни.
— Имаш ли наблюдатели?
— Двама души я следиха няколко часа тази сутрин в галерията. Разгледа хиляда картини на дебели жени и нищо повече, след това се разкараха. Моите хора не си падат особено по културата. Кьониг е в града и Сен Лазар каза, че той е по-важен.
— Разбира се. А телефонни разговори?
— Не много.
— Звъни ли в Оксфорд?
— Всяка вечер. Говори десет-петнайсет минути.
— Подслушваш ли?
Дестрир го погледна лукаво.
— Не му разказа за вечерта в операта, ако това те интересува.
Бланшар не отговори на закачката.
— Продължавай да я наблюдаваш.
Брюксел
Отвън земите около музея се спускаха в поредица строго геометрични френски тераси към богато украсеното езеро. Под краката им светлият чакъл хрущеше като костно брашно, покривайки обувките на Ели с бял прашец. Тук поне имаше повече хора — семейства с кучета и деца, които тичаха наоколо в съботния следобед. Ели изчакваше и мълчеше. Обаче нейният спътник изглежда също не беше в настроение за приказки. Той тътреше крака до нея с ръце в джобовете на палтото и стрелкаше погледи през рамо.