— Кой си ти? — попита Ели накрая.
Лицето му просветна. Изглеждаше благодарен за началото и на Ели й хрумна, че може би е не по-малко нервен от нея.
— Можеш да ме наричаш Хари.
— Шпионин ли си?
Той се замисли.
— Не в политически смисъл. Член съм на група, която цени пазенето на тайна.
— Като франкмасоните?
— Не съвсем.
Той се спря и загледа своето отражение в езерото.
— Съжалявам за цялата тази тайнственост. Опитах се да се свържа с теб в галерията, но те наблюдаваха.
Ели имаше чувството, че се плъзга по тънък слой лековерие, говореше и кимаше, сякаш това бе напълно нормален разговор.
— Кои са те?
— Твоите работодатели.
— Разбира се. Средновековното сърце на мрака, което ме шпионира през цялото време. Защо ми изпрати изрезката?
— Защото реших, че трябва да знаеш истината. — Той устоя на втренчения й поглед. — Джон Херин беше твоят баща. Джон Херин беше Енюрин Стентън.
— Татко загина в автомобилна катастрофа — каза тя сковано.
— Така е казала майка ти.
Завиха наляво покрай дългото правоъгълно езеро. Всичко тук имаше прави линии: хоризонталните брегове на езерото и успоредната алея; перпендикулярните стволове на близката тополова горичка.
— Каква е твоята версия?
— До голяма степен онова, което пише във вестника. Блъснат е от влак в тунела на метрото. Умрял е на място.
Ели се почувства замаяна.
— Можем ли да седнем?
— По-добре да се движим. — Хари отново погледна през рамо. — Загинал е, опитвайки се да проникне в банка „Монсалват“.
— Това ли правите? Обирате банки?
— „Монсалват“ има в своите трезори нещо, което ни принадлежи. Нещо, което задигнаха преди много време. Енюрин Стентън умря, опитвайки се да ни го върне. Сега ти си тяхната млада звезда. Какво съвпадение, а?
— Е и? Да не сте подправили резултатите от конкурса, за да ме вкарате там? Смятали сте, че ще отключа хранилището и ще ви пусна да вземете каквото искате?
— Нямаме нищо общо с това.
Минаха покрай малко момченце, което хвърляше хляб на ято патици. Птиците се кълвяха и се блъскаха, за да се докопат до трохите. Хари си погледна часовника.
— Нямаме много време. Ти си работила по поглъщането на „Талхюет“. — Това не беше въпрос. — Някой споменавал ли ти е Мирабо?
— Не.
— Чувала ли си за сметката на Лазар?
Ели си спомни червената папка, която беше видяла на бюрото на Бланшар.
— Не.
— Ели, моля те, помисли. Това е по-важно, отколкото можеш да си представиш.
— Важно за кого? — Тънкият лед, на който се крепеше доверието, позволило й да участва в тази загадка, изведнъж се пропука. — Каза, че ме шпионират, но единственият човек, който ме следи, си ти. Идваш тук с налудничави истории за баща ми, които не може да са истина. Не зная кой си, но се кълна, че видя ли те още веднъж, ще извикам полиция. Ще кажа на Бланшар.
— Ако го направиш, никога повече няма да ни видиш.
— Аз и не искам.
— Разбира се, но вземи това, в случай че имаш нужда.
Той напъха визитка в ръката й и забързано се отдалечи. Нямаше име или емблема. Само телефонен номер и надраскана с нечетлив почерк бележка: „Ако никой не вдигне, остави съобщение за Хари от Джейн“
— Да не би да очакваш да се обадя? — изкрещя тя подире му, но той не се обърна.
Хрумна й да я накъса на парченца и да ги разпилее по вятъра, или да я хвърли в езерото.
Но я прибра в джоба си.
18.
Нормандия, 1135 г.
Когато се измъкваме от гората, вече се мръква. Дъждът е спрял, облаците са отплавали към хоризонта. Те се реят над залеза, сякаш го притискат да побърза. Пуснах Ада да язди половин конска дължина пред мен, както се полага на съпругата на моя господар. И двамата мълчим. Таим повече неща, отколкото бихме могли да изкажем.
Когато си мислех, че Ада ме мрази, копнеех да науча какво ли си мисли. Сега, когато смятам, че ме обича, е почти непоносимо да не знам. Преди час между нас нямаше нищо, но съмненията вече започнаха да изскачат. Дали съжалява? Дали си е променила мнението? Дали си мисли за Ги?
Мисълта за Ги кара сърцето ми да се свие. Изведнъж онова, което направихме, ми изглежда като огромна грешка.