Все още размишлявам за това, когато вечерният въздух се изпълва със звън на метални халки. Носи се от гъсталака, който стърчи като островче в средата на близкото поле.
— Чакай тук.
Аз сритвам коня и го подкарвам към центъра на полето. Земята под копитата му е побеляла от пепелта на изгорелите стърнища. Не мога да намеря път през горичката, затова слизам от коня и поемам пеша през шубраците и калините. Вътре е толкова тъмно, че едва виждам клоните, но тревожните звуци от битка не могат да се сбъркат. Искри осветяват малката полянка в средата на храсталака; различавам две неясни фигури, които нанасят удари и отстъпват като танцьори. Единият е рицар в пълно въоръжение с щит и меч в ръцете. Слязъл е от коня и тежестта му пречи. Това е добре за неговия противник, който е само по кафява туника и обточено с кожа наметало. Той отчаяно се защитава от нападенията на рицаря с прав ловджийски нож.
Това е Ги.
Все едно наблюдаваш как куче хапе мечка — обаче мечата лапа си е казала думата. Ги куца от рана в бедрото; не може да тича. Рицарят замахва и силата на удара избива ножа от отслабената ръка на Ги. Той отхвръква далеч в храсталаците. Сега Ги е безпомощен.
Стои с гръб към мен; още не ме е видял. За миг ми хрумва да се скрия обратно в шубраците. Той е ранен и беззащитен: няма да успее да се измъкне жив от горичката. Ада ще овдовее и ще може да се омъжи за когото поиска.
Всичко това минава през главата ми за миг. Дали Бог ме изкушава, или ми дава златна възможност да приключа с всички страдания в живота си? Никога няма да разбера какво щях да избера. Рицарят замахва наляво и Ги залита настрани, за да се предпази, като същевременно се обръща. Главата му се надига и ме зърва. Зная, че ме е видял, защото лицето му се изменя така, че дори неговият враг забелязва. Бърз като плъх, рицарят се завърта, за да ме посрещне.
Аз се хвърлям в битка, въоръжен само с ножа си. Посягам към него, но той не е на колана ми, дори коланът ми липсва. Сигурно съм го оставил в гората. Чувствам замайващия ужас да бъдеш напълно безпомощен. Рицарят е объркан — сигурно ме взима за някакъв паж или селянин, който случайно се е натъкнал на битката. Не знае какво да прави: дали да ме убие, или първо да се оправи с Ги.
Ги се размърдва. Рицарят знае, че той е действителната заплаха, и вдига щита си.
Усещам камък до крака си. Навеждам се и го вдигам. Той е с големината на ябълка и лесно се побира в ръката ми. С инстинкт, който съм упражнявал цял живот, аз го запращам към главата на рицаря.
Имам добър мерник. Камъкът го удря право в тила, точно под ръба на шлема. Това е мигът, от който се нуждае ветеран като Ги. Той пристъпва напред, с едно движение измъква меча от ръката на рицаря и го опира в гърлото му.
— Кой те изпрати?
Рицарят не отговаря. Може би още е замаян. Ги не мисли така. Обръща меча и стоварва ефеса в лицето му. Кръв бликва от строшения нос.
— Кой?
Рицарят промълвява нещо, което не мога да разбера. Ги също не е сигурен, затова повтаря:
— Атолд?
Рицарят кимва и се превива надве, за да изплюе кръв и слюнка. Ги отстъпва назад. Спомням си какво ме научи Горнеман. Никога не убивай рицар, който се е предал. Винаги мисли за откупа.
Вниманието ми е отвлечено и не забелязвам движението. Чува се съскане и жвакане. Следващото, което забелязвам, е как Ги издърпва меча от гърлото на рицаря. Чувам леко трополене като от дъждовни капки: кръвта на рицаря капе по покритата с листа земя. Ги избърсва меча в плаща си. Поглежда острието, после мен: за един миг си помислям, че ще ме посвети в рицарско звание още тук и сега.
Той обаче се мръщи и пъха меча под колана си.
— Къде е ножът ти?
— Изпуснал съм го в гората.
Не мога да го погледна в очите, но той вече се отдалечава.
— Няма ли да ме направиш рицар? — провиквам се подире му. Нали току-що му спасих живота? Не съм подготвен за погледа, пълен с яростна омраза, който стрелва към мен.
— Спаси ме с камък. Всяко момче, което е замеряло гълъби, би могло да го направи.
Намираме коня ми пред горичката. Без да пита, Ги се качва на него и поема напред. Аз се препъвам подире му по покритите с пепел полета. Когато стигаме пътя, сърцето ми прескача: Ада я няма. Виждам следи по земята — само от един кон — и се надявам, че е поела обратно към замъка. Слава богу, Ги не ги забелязва.
Малко по-късно осъзнавам защо е толкова неблагодарен към мен — и защо уби рицаря, вместо да вземе откуп за него. Той е възрастен и страда от суетата на възрастните мъже. Не иска никой да знае колко близо е бил до загубата.