19.
Лондон
— Чувала ли си за човек на име Джон Херин?
Вратата беше затворена, но Ели бе закрила телефона с шепи. Въпреки че не вярваше на злокобните намеци на Хари и обвиненията му, й беше неловко да се обади от службата. Но напоследък майка й си лягаше толкова рано, че беше трудна за намиране.
— Херин? — Гласът на майка й прозвуча уморено — твърде бабешки за жена, която още не е стигнала пенсионна възраст. Може би беше от връзката, която съскаше и щракаше като късовълново радио. Ели реши, когато се прибере, да повика техници да проверят линията.
— Мисля, че може да е познавал татко.
— Ах… — Въздишка. Откакто Ели се помнеше, винаги щом станеше дума за баща й, в гласа на майка й се промъкваше някаква сдържаност. — Енюрин имаше толкова много приятели. Обаче не ги познавах много добре. Тогава нещата бяха различни.
Ели си пое дълбоко дъх.
— Татко… загина… при автомобилна катастрофа, нали така? Никой не е смятал, че има нещо подозрително, нали?
Настъпи дълго мълчание.
— Беше много отдавна. — Майка й смени темата леко, но решително. — Кога ще си идваш?
— Скоро — обеща засрамено Ели. — Имам много работа, но ще си дойда за Коледа.
— А Дъглас?
— Добре е.
— С него ли ще дойдеш на Коледа?
Ели прехапа устна.
— Не знам.
— Двамата сте такава хубава двойка.
Когато затвори, Ели влезе в системата на банката и потърси сметката на фондация „Спенсър“. Спомняше си името от чека, който получи, след като спечели конкурса. Не можеше да повярва, че притежава подобно нещо. Докосваше твърдата хартия и се възхищаваше на кръста на банката, щампован в единия ъгъл. Това беше първият път, когато пътищата им с банка „Монсалват“ се кръстосаха. Дори обмисляше дали да го задържи като трофей и да не го осребрява. Обаче петстотин паунда са си петстотин паунда.
Информацията за сметката изскочи на екрана и Ели се смрази.
В цялата история на фондация „Спенсър“ имаше само два превода. Март миналата година бяха превели електронно петстотин паунда. Два месеца по-късно бяха изтеглени под формата на чек — на името на Ели Стентън, макар системата да не го беше отбелязала. Оттогава никой не беше пипал сметката.
Откъде ли бяха дошли парите? От префикса се виждаше, че сметката е на „Монсалват“. Тя щракна върху нея, за да научи повече.
Холдинг „Льогран“. Тази сметка беше много по-оживена: непрекъснато влизаха и излизаха пари. Но изглежда всички идваха от едно място — „Сен Лазар Инвестиции“ АД в Обединеното кралство.
Сърцето й блъскаше, макар да нямаше нищо нередно в това, което правеше. Щракна, за да погледне сметката на „Сен Лазар“.
НЯМАТЕ ДОСТЪП
Усети дима на пура и вдигна очи. Бланшар се беше облегнал на касата на вратата и я наблюдаваше с неразгадаемо изражение. Откога ли стоеше там?
— Не чух да почука. — Тя се опита да се държи небрежно и затвори прозореца, който разглеждаше.
— Беше се задълбочила и не исках да те разсейвам.
— Просто съм уморена.
За миг си представи, че му казва всичко: Хари, Брюксел, Джон Херин. Искаше Бланшар да я прегърне и успокои. Хари беше фантазьор, луд, който се беше промъкнал в хубавия живот, който й бяха осигурили.
Обаче в неговата история имаше нещо, което я караше да се замисли. Не голите факти, които не бяха за вярване, а нещата, свързани с тях. Мълчанието на майка й, когато спомена Джон Херин. Сметката на фондация „Спенсър“. Смисълът на „НЯМАТЕ ДОСТЪП“ — тайни, в които не беше посветена.
Не казвай нищо на Бланшар, ако не си сигурна в него.
— Може би трябва да си починеш — каза Бланшар. — Точно се готвех да попитам дали искаш да вечеряме заедно. Ще има и клиенти — добави той извинително, — но хората са много прилични.
За пореден път втораченият му поглед сякаш я пронизваше, сякаш беше чул как сърцето й прескочи. Знаеше, че не бива. Беше прекарала три седмици в Брюксел, убеждавайки се, че е било просто едно отклонение, грешка, която би могла да изкупи, като я забрави. Обаче Бланшар будеше у нея животински инстинкт, който изтриваше разума.
— С удоволствие.
Знаеше, че ще се върне в апартамента, за да се преоблече и ще сложи в чантата си тоалетни принадлежности. За всеки случай.
Стъпки в коридора я освободиха от плена на втренчения му поглед. Едрото тяло на Дестрир запълни рамката на вратата. Той я стрелна с яростен поглед, който я накара да се запита какво ли е сторила.