— Имаш ли минутка? — попита той Бланшар.
— Успели са да стигнат до нея.
Дестрир не спираше да крачи из кабинета си. Беше ядосан и се потеше, макар климатичната инсталация да поддържаше постоянна температура от двайсет градуса, а от екраните се лееше синкава успокоителна светлина.
— Опита се да влезе в сметката на „Сен Лазар“.
— Е и? Работи по сделка за тях.
— Хвърли едно око на последователността. — Дестрир посочи екрана. — Първо фондация „Спенсър“, холдинг „Льогран“, след това „Сен Лазар“. Проследила е парите. Също така току-що се обади на майка си, което прави доста рядко, и започна да задава странни въпроси.
Той натисна бутона. Гласът на Ели изпълни помещението от вградените високоговорители.
— Татко… загина… при автомобилна катастрофа, нали? Никой не е смятал, че има нещо подозрително, нали?
— Откъде би й хрумнало нещо подобно?
— Очаква се ти да ми кажеш — отговори ехидно Бланшар.
— И двамата можем да предположим кой е бил. Но кога и как — нямам ни най-малка представа.
— Казах ти да я наблюдаваш.
— Но също така ми каза да действам предпазливо, за да не заподозре нещо. Тя е умно момиче и ще се усети, ако се престараваме. Едно от моите момчета дори смята, че го е забелязала в брюкселската галерия.
Дестрир се замисли за миг.
— Можем да нагласим телефона й. Вътре има една джаджа, която ще предава казаното наблизо, дори когато е изключен. Обаче бързо изразходва батерията и тя ще забележи. Може да пропусне важни обаждания.
Бланшар кимна.
— Направи го. Ако спре за пет минути и не е на работа или в апартамента, включвай го.
— Дори през нощта? — Дестрир го погледна лукаво, но Бланшар се направи, че не е забелязал.
— Особено нощем.
— Ако те интересува, още не е казала на гаджето си — подхвърли Дестрир подире му.
Оксфорд
За малко да се престори на болна и да го отложи. Макар че ставаше дума за рождения му ден и всичко беше подготвено много преди това, тя си внуши, че ще бъде по-почтено към него изобщо да не отиде. Обаче това би било непростимо малодушие. Единствената й утеха беше, че Дъг няма представа колко много го е предала. Не искаше да го нарани, затова замина.
През втората декемврийска седмица Оксфорд се превръщаше в призрачен град. Студентите си заминаваха, отнасяйки със себе си шума и самоувереността си; след тях се появяваха изпълнените с надежди кандидати, които идваха за интервюта и разчитаха скоро градът да стане техен дом. Отчаяно търсещи компания, те вдигаха шум по улиците на групи от по двайсет-трийсет души. Преди пет години и Ели беше сред тях. Оглеждаше лицата им, когато минаваха покрай нея, и се питаше какво ли ще излезе от тях.
Дъг знаеше, че нещо не е наред. Тя забеляза, че не престава да я стрелка с неспокойни погледи. Десет пъти я попита дали е добре. Тя си залепваше усмивка и казваше, че всичко е наред, само дето има много работа. Накрая той разбра намека и престана да пита, но тя виждаше загрижения израз на лицето му. Всеки път, когато отвореше уста дори за да се изкашля, тя се сковаваше от ужас. Но той не я попита нищо.
В събота го заведе на вечеря по случай рождения му ден в ресторант на улица „Банбъри“. Докато правеше докторантурата си, беше хвърляла око на менюто и се беше смяла на цените; сега й се струваха нормални. Трапезарията беше разположена в оранжерия от ковано желязо, пълна с палми, екзотични растения и приглушено осветление — истинска зимна градина. Стори й се вълшебно, а Дъг сякаш се чувстваше неудобно. Седеше вцепенен, докато келнерката сложи салфетката в скута му. Когато жената пристъпваше, за да налее чашите, той млъкваше и се вторачваше неловко в чинията. А Ели изобщо не й обръщаше внимание.
Дъг се опита да поръча ризото — най-евтиното в менюто. Ели отхвърли избора и му поръча голяма пържола с бутилка „Сен Емилион“, което си спомняше от една вечеря с Бланшар.
— Това е твоят рожден ден — напомни му тя. — Трябва да го отпразнуваме.
След това му подаде малка кутия и го гледаше тревожно, докато я отваряше.
— Часовник?
Беше „Омега“, купен от безмитните магазини на брюкселското летище на цена, която бе платила повече от чувството за вина, отколкото заради същинската стойност на машинката.