Дъг свали стария си часовник без особен възторг, за да изпробва новия.
— Нямаше нужда — измърмори той. — Старият си работи супер.
Тя си спомни, че е подарък от баща му по случай завършването на университета.
— Промените, когато не са чести, са нещо хубаво. — За гузната й съвест дори тези думи бяха пълни с подтекст. Дали бе разбрал?
„Няма да му съсипя рождения ден.“
Той вдигна чаша.
— Хубаво е, че си тук.
— Честит рожден ден!
Внимателно чукнаха кристалните чаши, сякаш се страхуваха да не ги строшат.
— Мислех си за Коледа — каза Дъг. — Зная, че е късно, но може да идем някъде. Да наемем къща или да идем в чужбина. Колежът ми даде стипендия за Париж и ми останаха малко пари. Предполагам, че ще можеш да си го позволиш. — Той сложи ръка върху нейната. — Малко време заедно ще ни се отрази добре.
Ели трепна. Чукам се с друг. Искаше й се да го изкрещи толкова силно, че стъклените стени на оранжерията да се пръснат и уютната топлина да излети през тях.
— Обещах на мама да прекарам Коледа с нея.
Когато дойде Коледа, няма да искаш да ме видиш, помисли си тя. Не можа да понесе разочарованието, което се изписа на лицето му — какво ли щеше да стане, ако разбереше как го е предала.
— Може би през февруари, на нашата годишнина.
„Няма да му съсипя рождения ден.“
Дъг опипа металната закопчалка на новия часовник, сякаш го сърбеше.
— Как напредва работата ти? — опита тя да смени темата.
Лицето му светна.
— Много добре. Помниш ли поемата, за която ти разказах, и стареца в инвалидната количка? Изпратих му няколко предварителни оценки и той много ги хареса. Покани ме в Шотландия, за да видя оригинала. Предложи да ми плати билетите за влака и всичко останало.
— Кога ще ходиш?
— Вече го направих. Миналите почивни дни. Каза, че мога да доведа и приятелката си, но ти беше в Брюксел или кой знае къде.
Винаги тези укори. В известен смисъл тя черпеше сили от тях. Така й беше по-лесно да мисли за онова, което стори.
— И как беше?
— Направо удивително. Трябваше да видиш това място. Наложи се да сменям влакове в Единбург и Инвърнес. Един чепат стар прислужник ме посрещна на гарата и с ленд роувър пътувахме около час навътре в планините. Точно когато си мислех, че сме се загубили, стигнахме до хребета и ето ти замъкът се издига след горите. Забрави филмите по Уолтър Скот — този беше истински, вероятно от четиринайсети век. Все още се забелязва крепостният ров, макар че са се опитали да го превърнат в окоп за спиране на добитъка, когато са облагородявали градините през осемнайсети век.
Келнерката сервира храната.
— Когато стигнахме, вече се мръкваше. Старият прислужник ме въведе в огромна средновековна зала — стените с гоблени, а отгоре — сводести греди. Камината беше голяма колкото гараж. Имаше маса с двайсет стола и един прибор — за мен. Господин Спенсър не можел да ми прави компания за вечеря, но щял да дойде малко по-късно.
Той видя изненадата й.
— Господин Спенсър е човекът в инвалидната количка. Както и да е, всичко беше малко призрачно. По стените имаше поне сто препарирани глави на елени и имах чувството, че всички са се вторачили в мен, докато ям. Еленско месо, за да бъде гадостта пълна. След вечерята Спенсър влезе в залата с инвалидната си количка, бутана от неговия придружител, и донесе една кожена кутия. Вътре имаше пергамент, на който беше изписана поемата.
— Дали е истинска?
Дъг отряза парче месо и го лапна с наслада.
— Не съм специалист, но ми се стори напълно истинска. Виждаха се местата, където мастилото е попило в пергамента. Попитах дали са го подлагали на изследвания. Придружителят потвърди и каза, че е доказано автентична от дванайсети век. За бога, дванайсети век. Не са изследвали почерка, защото не е искал друг да я прочете. Напълно разбираемо. Казах му, че не разбирам много от палеография, обаче текстът със сигурност звучеше от онази епоха.
— Той какво иска да правиш с него?
— Мистър Спенсър смята, че поемата е загадка. Вярва, че води до заровено съкровище, или нещо подобно. — Дъг завъртя очи. — Поне това каза придружителят. Старецът никога не продумва. Седи си там и суче респиратора си като Дарт Вейдър.
Ели доля вино в чашите.
— А ти какво мислиш?
— Вярно е, че има загадка, но тя няма нищо общо със скрити съкровища. — Той се наведе леко към нея и започна да си играе с чашата. — Най-важният въпрос е кой е авторът?