Ги говори за Атолд дьо Лорие — неговия съсед. Никога не съм го виждал, но знам с какво име се ползва. Ако от полето изчезнат овце, пламне ли някоя плевня, или някой открадне резците на плуговете — Ги винаги обвинява Атолд. Хрумва ми, че вероятно Атолд разправя същото за него.
— Докато сме ловували, са ограбили Масини — добавя Горнеман. Масини е село близо до границата на владенията на Ги. — Убили трима и отвели дузина мъже.
Ги стоварва длан върху една колона. Не от тъга — кой го е грижа за живота на няколко селяни. Бесен е от обидата срещу неговата власт и заради разходите. За тези хора ще трябва да се плаща откуп и ако Ги не даде своя дял, селяните ще започнат да си мислят дали да не избягат при друг господар.
— Ако иска война, ще му я дам.
Това е малка, ожесточена война с много страдания, но без много жертви. Трудно е да убиеш някого, когато ръката ти е замръзнала до костта, наметалото ти е подгизнало от влага, а мечът ти е затъпял от ръжда. От тази война няма да се получи велик разказ. Понякога се питам дали аз не стоварих това бедствие върху Ги, дали тази война не е наказание за моя грях. Това обаче не ме спира да продължавам да прегрешавам. Трудно е да имаш любовна връзка в замък, който е в състояние на война — коридорите са пълни, очите — бдителни. Но ние се справяме. Всяка среща е безцеремонна — физическото удоволствие е усилено от ужаса да не бъдем разкрити. Понякога Ада плаче и заявява, че не може да продължава така. Аз притискам главата й в гърдите си и казвам, че я обичам.
Когато съм сам, седя и изреждам колко пъти и къде. В оборите зад зимния фураж; в нейната собствена спалня, докато Ги го няма; в склада в задната част на кулата, докато мишките бягат от чувалите със зърно. Натрапчиво рисувам срещите ни, оглеждайки бойните полета на тази невидима война, която водим срещу света. Спомням си натиска на тялото й върху моето. Чувствам раните.
Войната на Ги завършва през март.
Мъглива сутрин. Светът е хванат в капан между зимата и пролетта. Човек има чувството, че голите дървета плуват из мъглата; изгряващото слънце тегли златиста черта по хоризонта. Трима яздим по ливадата на склона. Патрулираме срещу хората на Атолд, но в тази мъгла могат да минат на метри от нас, без да ги видим.
Джослин язди начело. Следвам го заедно с Уилям — друг оръженосец. С Джослин никога няма да станем приятели, но след като пораснахме, намерихме начин да не си обръщаме внимание. Ние сме в пълно въоръжение, като изключим шпорите, които никой от нас още не е спечелил. Сега тежестта на ризницата ми се струва естествена — като втора кожа — и съм благодарен за ватираната памуклийка, която ми пази топло.
Пред мен Джослин спира коня и се вторачва в земята. Кална следа пресича тревата. Копита. През нощта беше валяло, а тези следи бяха пресни.
— Само един — измърморва Уилям.
Джослин го стрелва с убийствен поглед.
— Да не е яздил кон с десет крака? Виж колко са близо отпечатъците. Яздили са в колона, за да скрият колцина са.
Яздим по следата надолу по хълма към реката. Дирите влизат в нея, но излизат на различни места — трудно е да яздиш в права линия през река, трудно е да се изкачиш на брега, където предният кон вече е разровил земята. Открихме пет или шест чифта копита, всички ясно отпечатани във влажната земя. Който и да ги язди, носят голяма тежест.
— Да се върнем, за да предупредим Ги.
Сега е мой ред да почувствам презрението на Джослин.
— Да го предупредим, че някой е оставил следи по земите му? Той ще иска да узнае повече от това.
В долината мъглата е по-гъста от всякога, но аз зная, че зад завоя на реката, на няколкостотин метра нагоре по течението, има село. То е част от зестрата на Ада и сега принадлежи на Ги, но Атолд ламти за него заради мелницата. Ако може да продава брашно, вместо зърното, което наемателите му предават, ще спечели повече пари, за да купи още земя или мъже, за да я завоюва. Той има четирима малки синове и амбициозна съпруга — значи трябва да се разраства.
Завързваме конете сред групичка върби и поемаме нагоре по реката към селото. Пресичаме я по бента. Обикновено мелничарят взима такса от пътниците, които го използват като мост, но днес няма никого. Ние преминаваме бавно, държейки се за перилата, които са хлъзгави от пръските. Под нас се пени бяла вода.
Селото се простира покрай пътя, осеян с дупки и коловози. Къщите с дървени рамки, измазани с кал, са наредени покрай него: покритите им със слама покриви се спускат толкова ниско, че почти докосват земята. Промъквайки се от къща на къща, стигаме до малка черква с покрита галерия, която я заобикаля. Някога майка ми разказа, че са строени, за да пазят гробовете сухи: сега мъртвите са оставени да киснат в черковния двор, а покривът пази търговците, странстващите музиканти, монасите и младите влюбени. Тази сутрин е пуста. Всички селяни са събрани на триъгълното пасбище пред черквата, подкарани натам от четиримата въоръжени рицари, които са отпуснали мечовете си на конските гърбове. Петият, загърнат в червена мантия и с червен щит, е яхнал бойния си кон и отвисоко говори на селяните.