Джослин ме дръпва за ръкава.
— Атолд — прошепва ми той. — Върни се в Хотфор и доведи баща ми.
Треперя, но няма начин да си тръгна.
— Прати Уилям.
Джослин се смръщва, но няма време за препирни. Уилям е две години по-млад от мен, с тънки червеникави коси и лице с цвета на сирене. Ще направи, каквото му кажат.
— Върни се в замъка. Кажи на Ги, че Атолд е тук. С малко хора и уязвим. Доведи го колкото може по-бързо.
Уилям се промъква назад. Скрити зад черковната стена, ние с Джослин слушаме какво говори Атолд. Виждаме само заострения връх на шлема му.
— От сега нататък ще плащате десятък и данъци на мен. — Той смушва коня си и снове пред селяните. Шлемът се носи над стената.
Един от селяните трябва да е казал нещо, защото изведнъж Атолд се заковава на място и крясва:
— Ги дьо Хотфор вече не е ваш господар. Може ли да ви защити? Може ли да ви защити?
Копието се вдига и стоварва надолу. Чуваме мърморене и писък. Беше го стоварил върху нечия нещастна глава или рамене.
— Къде е мелничарят?
Чува се шумолене сред тълпата и мъжът излиза отпред.
— Сега си мой наемател. Защото си доставял на моя враг Ги дьо Хотфор, мелницата ти е конфискувана.
Помня мелничаря, виждал съм го и преди. Възрастен човек с бяла коса и бяла кожа, сякаш брашното е проникнало във всяка негова пора. Гласът му е силен и ясен.
— Мелницата ми е бащиния. Принадлежала е винаги на моето семейство.
— Досега.
Отчаяно възклицание.
— А синът ми — какво ще наследи той?
— Твоят син? Това той ли е? — Шлемът се завърта леко и се накланя напред. — Вярно ли е, че се тревожиш за наследството си?
Не чувам отговора. Атолд също.
— Говори по-високо.
— Да.
— Да…?
— Да, господарю.
— Така. — Атолд обмисля чутото. След това толкова бързо, че не мога да доловя движението, копието се завърта и пронизва.
Жена започва да пищи. Гневни гласове се надигат от тълпата, но рицарите на Атолд се приближават и селяните млъкват. Настъпва тишина, пронизвана само от писъците, които постепенно преминават в тихо хълцане, сякаш нечие сърце е било изтръгнато.
— Вече няма нужда да се тревожиш за наследството.
Шлемът отминава, копието щръква нагоре, но сега върхът му е окървавен.
Един по един селяните пристъпват и се заклеват във вярност на Атолд. Не виждам, но си представям, че го правят коленичили до кървящия труп в калта. Ужас се е спуснал върху селото. Вече не се страхуват от Атолд, а от Ги. След месец или година, ако спечели тази война, ще седи на коня си пред тях и ще поиска да се закълнат в крепостна вярност и нечий друг син ще трябва да умре за пример.
Подът на галерията започва да пука. Един беззъб мъж с качулка се показва иззад завоя и застива смаян пред нас. Слагам пръст на устата си и му махвам да мълчи.
Обаче той още има кал по коленете от клетвата във вярност на Атолд и знае как да впечатли своя нов господар.
— Синът на Ги!
Ние хукваме надолу към мелницата. Копита започват да блъскат земята зад нас. Тичам толкова бързо, че сърцето ми ще се пръсне, но тежестта на ризницата ме забавя. Копитата вече блъскат в ушите ми. Стигаме бента и хукваме по талпите толкова бързо, че нямаме време да паднем. Копие изтраква по една от каменните колони и аз поглеждам назад.
Хората на Атолд са спрели на брега. Реката е прекалено бърза и дълбока, за да я пресекат, а конете никога няма да минат по бента. Трябва да се върнат до брода, да пресекат и след това да се върнат. Това ни осигурява преднина.
Обаче бродът не е далече и когато развързваме конете сред върбите, сме изгубили скъпоценни минути. Поемаме по следите на Уилям, нагоре по хълма, навън от мъглата и към Хотфор. Тук земята е открита поляна, добра за езда.