Зад нас изсвирва рог. Поглеждам назад и виждам петима ездачи да прехвърлят билото на хълма. Измъкват се от мъглата като вълна от морето. Върховете на копията им проблясват на слънцето. Атолд е видял Джослин: знае, че ако сега го хване, ще матира Ги.
Зная къде се вписвам аз на тази шахматна дъска — пешка на първа линия, която препречва пътя към по-ценната плячка. Обръщам се и поемам в галоп. Изправил съм се на стремената, свит ниско над врата на коня. Гривата му ме милва по лицето. Вдясно нещо прелита във въздуха. Стрела. Яздя толкова бързо, че за малко не я надминавам: няма да пробият броните ни, но могат да ранят конете. Отново пришпорвам коня, но той вече дава всичко от себе си.
Показва се ниска стена. Конят ми я прескача чисто, но този зад мен няма такъв късмет. Чувам цвилене и тракане на камъни. Когато се обръщам, виждам черния кон да се гърчи на земята и да рита с крака. Джослин лежи проснат зад него.
Имам само секунда, за да направя избора си. С радост бих оставил Джослин да бъде стъпкан от копитата на Атолдовия кон, но Ги никога не би ми простил. Обръщам коня си, смушквам го и се понасям срещу преследвачите.
Те са четирима, един е изостанал. Прицелвам се в най-дребния и накланям копието си. Рицарят вади меча и пришпорва коня си. Това е съвсем различно от упражненията в овощната градина. Ябълковите дървета не мърдат; тук всичко се случва два пъти по-бързо. Вятърът насълзява очите ми; чувствам ясеновата дръжка на копието в дланта си. Той вдига щита си. Аз се прицелвам. Опитвам да си спомня всичко, което Горнеман ни е учил.
Тогава го отминавам. Пропуснах го — не знам как. От страх ли беше? Дали не съм се отдръпнал в решителния момент, бях ли се провалил в първото си рицарско изпитание? Няма време да мисля. Пред мен има друг ездач. Не е очаквал, че ще успея да се промъкна. Щитът му е на гърба, а мечът още в ножницата.
Този път няма да се проваля. Вдигам копието и се опитвам да го държа неподвижно. Всичко е прицелено — очите, дишането, върха на копието — в лицето на рицаря. Горнеман не би одобрил — казва, че трябва да се целиш в тялото, най-едрата мишена. Обаче аз не искам да сваля своя враг — искам да го убия.
Този път не пропускам. Копието удря и потъва толкова дълбоко, че няма начин да го извадя. Или трябва да го пусна, или ще бъда изхвърлен от седлото. Ръката ми е безчувствена и трепери. Едва по-късно осъзнавам, че копието мина през черепа и се блъсна в задната част на шлема. Обръщам коня си и поглеждам назад.
Рицарят е рухнал на седлото, а копието стърчи от главата му като клюн на чапла. Сега мога да видя щита, закачен на гърба му — червено поле с бяла ивица. Гербът на Атолд.
Другите рицари скачат от конете си, хвърлят оръжията си на земята и започват да си свалят шлемовете. Решавам, че смъртта на Атолд ги е съкрушила, но тогава виждам дузина рицари да се носят в галоп към нас. Ги язди кафеникавия си кон, а флагът му се вее зад него. Той скача от седлото и се втурва към Джослин, който стене и си търка главата. Ще живее достатъчно дълго, за да каже на баща си как съм го спасил.
Сигурно сега Ги ще ме направи рицар.
21.
Лондон
— Ела с мен.
Нямаше въведение или дори комплимент, какъвто обикновено й правеше за роклята или прическата. Тонът му нищо не издаваше. Не можеше да види и лицето му, докато бързаше след него към асансьора. Когато излезе от кабинета си, забеляза малка купчинка пепел на мокета и се запита колко ли дълго е стоял до вратата.
Ели, подслушват те. През цялото време.
В асансьора той извади чип картата от джоба си и я пъхна в тесен процеп, който Ели не беше забелязала. На панела се появи нов бутон за шестия етаж.
— Натисни го.
Ели го направи. Може би се дължеше на големите й очаквания, но й се стори, че е по-твърд от останалите, сякаш трябваше да отмести някаква голяма тежест. Асансьорът се раздвижи и пое надолу вместо нагоре. Цифрите на информационния панел отброяваха спускането. Партер… Мазе 1… Мазе 2… и изведнъж се показа шестицата.
— Не всички наши етажи са на обичайните места.
Асансьорът потрепери и спря. Когато вратите се отвориха, Ели подуши черната миризма на нещо, заровено от векове. Колко ли дълбоко се намираха? Светлината от асансьора падаше върху покрит с плочи под; всичко отвъд него беше потънало в мрак.
Внезапно грейна златиста светлина. В мига, когато Бланшар слезе от асансьора, скритите лампи блеснаха и постепенно усилваха светлината, която разкри малко квадратно помещение, оградено от древни каменни зидове. В тях бяха изсечени лавици, но дори камъкът сякаш се огъваше от съкровищата, струпани по тях; чинии и бокали, супници и подноси, чаши и потири, свещници. Те проблясваха на светлината, хвърляйки златисти и сребристи отражения, които се бръчкаха по пода като вълнички.