Председателят на комисията подаде по един плик на мъжете до него. Те ги скъсаха и прочетоха какво пише на листовете вътре, след това си ги размениха. Публиката чакаше. Председателят взе двата листа и лично се увери в тяхното съдържание. Официалните лица започнаха да се съветват шепнешком. Ели завъртя пръстена на Бланшар на пръста си. Не беше очаквала, че ще е толкова нервна.
Председателят включи своя микрофон.
— Спечелилият купувач е Група „Сен Лазар“ — триста и седемдесет милиона евро.
Екипът на „Монсалват“ скочи на крака, започнаха да ръкопляскат и да се поздравяват. От другата страна на пътеката Леховски и неговите колеги седяха с каменни лица. Вторачваха се като хора, изгубили с малко, и таящи подозрение, че са измамени. Хората от комисията за приватизация не изглеждаха по-щастливи: вероятно се питаха защо продажбата не е привлякла по-висока оферта.
— Ели, добра работа. Без теб нямаше да постигнем това.
Бланшар я целуна по устата — за първи път през работно време. Сигурно беше доволен. Засрамена и изненадана, Ели се обърна и видя Кристин Лафарж да я гледа с многозначителна усмивка. Спомни си за историята между нея и Леховски и се запита дали не е била и любовница на Бланшар. Тази мисъл я накара да изпита абсурдна ревност.
Бланшар се обърна, за да каже няколко думи на председателя на комисията, Кристин я хвана под ръка и зашепна:
— Вивиен ми каза, че за Коледа ще ходите в Мон Валоа, замъка на Сен Лазар. — Ели кимна. — Ти си щастливка. Мястото е вълшебно.
Тази вечер Ели изпи повече шампанско, отколкото през целия си живот. Екипът на „Монсалват“ се носеше от бар на бар, от хотел на хотел и поръчваше само магнуми. Появяваха се нови лица, които Ели не беше виждала; други изчезваха, за да се появят по-късно с още непознати. Часовникът показваше три и нещо, когато най-накрая с Бланшар се прибраха в стаята. Той поръча още шампанско, след това се зае да доказва, че то не пречи на мъжествеността му. Ели не можа да заспи до пет. В осем телефонът зазвъня за събуждане. Когато отвори очи, Бланшар стоеше пред огледалото и си връзваше вратовръзката — вече облечен и избръснат.
— В колко часа е нашият полет?
— Веднага щом стигнем там.
Летището беше пълно със семейства, заминаващи на почивка, и емигранти, които искаха да хванат последния полет преди Коледа. Ели си помисли, че сигурно ще припадне, ако трябва да се реди по опашки повече от пет минути, но Бланшар я преведе покрай всички тези хора до една врата без надписи в задния край на летището. Зад нея се простираше паралелен свят с летище, където нямаше опашки и служителите преливаха от любезност. Човекът от паспортния контрол хвърли по един поглед на личните им карти и им пожела весела Коледа, а охраната пренесе куфарите им до изхода. Озоваха се пред проста врата, от която се излизаше направо на пистата, след това се качиха на борда на малък самолет.
Ели не беше виждала такъв самолет. Осемте седалки бяха всъщност кожени кресла, а коланите бяха дискретно потънали в специални ниши, за да не се виждат. Тя се отпусна удобно и заспа под шума на турбините и гласа на Бланшар, който говореше по телефона френски.
На пистата в Лозана ги очакваше черен рейндж роувър. Куфарите им вече бяха в багажника и преди Ели да се осъзнае, летяха по магистралата и се изкачваха в планината.
— Не трябваше ли да си покажем личните карти?
— Господин Сен Лазар има договор с швейцарските власти.
„Да — помисли си Ели, — не се и съмнявам.“ Според списание „Форчън“ той беше седмият по богатство в Швейцария. Това беше всичко, което откри за него. Съчетаните сведения от „Кой кой е“, базата данни „Лексис-Нексис“ и интернет не казваха повече от това, че е щедър дарител и безжалостен корпоративен играч, който купува и продава компании из целия континент. „Кой е Мишел Сен Лазар?“, беше запитало списание „Икономист“ в една статия. „Зад непробиваема стена от фирми — пощенски кутии и разменена собственост Група «Сен Лазар» е смятана за една от най-големите холдингови компании в частни ръце. Обаче нейният собственик Мишел Сен Лазар е толкова потаен, че някои хора дори твърдят, че е починал преди години.“ Единствената снимка, която Ели успя да изрови, беше отпреди петдесет години — черно-бяла, показваща следвоенен плейбой на някакво крайбрежие. Никъде не се споменаваше за връзката му с банка „Монсалват“.
Джипът слезе от магистралата и пое по виещ се нагоре в планината път. По върховете наблизо започна да се вижда сняг — първо на малки петна, а после и по цялата околност. Снегът замайваше Ели — съжали, че не бе взела слънчевите очила.