Колата зави отново и пое по непочистен път през гората. Шофьорът включи двойното предаване. Дърветата оредяваха. Ели се загледа през прозореца и откри, че се намират на ръба на бездна, в дъното на която кипеше река. Погледна към другата страна за успокоение, но планината беше изчезнала. Пътуваха по хребета — тънко като гръбнак парче земя по протежение на билото. Тя погледна с тревога през предния прозорец, търсейки къщата, но ниското зимно слънце я заслепи. Надяваше се, че поне шофьорът вижда накъде кара.
И ето че най-неочаквано пристигнаха. Прекосиха дървен мост, минаха през порта, над която още стърчаха зъбците на подвижната решетка, и се озоваха в двора на Мишел Сен Лазар.
Кристин Лафарж го беше нарекла дворец. Бланшар го описа иронично като вила в швейцарски стил. Всъщност това си беше замък. Издигаше се от скали, подобни на свит юмрук, в края на хребета, наполовина откъснат от планината чрез тясна клисура. Дървеният мост беше единственият път: от всички страни скалите се спускаха стотина метра право в долината. Белите стени бяха почти невидими сред снега и стръмните черни покриви сякаш се рееха в облаците.
Ели видя всичко това по-късно. Засега имаше само бегло впечатление за високи стени и извисяващи се кули, които стърчат над нея. От някогашните конюшни изскочиха прислужници, за да вземат багажа им; иконом им поднесе чаши с димящо греяно вино, преди още да са слезли от автомобила. Слънцето светеше през един свод на северната стена и се отразяваше в снега, изпълвайки двора със светлина.
Прислужник с черен костюм ги въведе в къщата, след това нагоре по извита стълба и по дълъг коридор. Обстановката беше като в музей: по стените висяха копия и щитове, наред с главите на отдавна убити животни. Но стаята на Ели беше топла, с дебели килими, плътни пердета, огромно легло с колони и копринен балдахин. Докато гледаше към покритата със сняг долина, Ели изпита усещането, че е попаднала в приказна страна.
— Харесва ли ти стаята? — Бланшар се беше появил.
За миг Ели се зачуди дали не е минал през гоблените на стената, но забеляза малката вратичка, която водеше в съседната спалня.
Прегърна го през кръста и сплете ръце отзад.
— Имаме ли нужда от две стаи?
— Понякога е хубаво човек да има лично пространство. — Той се поприведе, за да я прегърне. — Но не твърде много. Тази вечер Мишел няма да е тук — прошепна в ухото й. — Ще трябва сами да се забавляваме.
Ели кимна доволна. Над вратата забеляза препарирана вълча глава с отворена паст и вторачени надолу очи.
22.
Нормандия, 1136 г.
Коленича пред Ги. Камъните на пода са студени и твърди и убиват коленете ми. На олтара един излъскан меч проблясва на светлината от свещите. Бялата ленена риза е мека. Горнеман ни наби в главите значението на символите още от първите дни, когато пристигнах в Нормандия. Бялото е символ на чистотата и Божия закон, който ще защитаваш.
Бяло като гола кожа на лунна светлина. В дебрите на нощта, когато би трябвало да провеждам своето бдение, аз се промъкнах в склада при зеленчуковата градина. Ада ме чакаше. Никога не е достатъчно топло, за да си свалим дрехите, но сваляме моята туника и роклята й до кръста, за да почувстваме телата си, за да няма нищо между нас. Помещението миришеше на миналогодишни ябълки — сладко и леко прокиснало. Бъчвите са почти празни, но миризмата е останала.
Когато свършваме, лягаме на парче чувал върху пода. Луната свети през зарешетения прозорец и сенки кръстосват Адиния гръб. Галя голата й кожа, прекъсвайки сенките на решетката. Чувам подсмърчане в мрака — тя плаче. Сълзите оставят следи по бузите й, чертаят сребриста решетка. Избърсвам ги.
— Всичко ще е наред — шепна в ухото й.
Горнеман пристъпва до мен и намята червена мантия върху бялата ми риза. Червеното е кръвта, която ще пролея в служба на Бога.
Снощи Ада проля кръв. Само драскотина, рана на пръста, чиято коричка беше паднала. Докато ми е сваляла туниката, няколко петна са останали по белия лен. Изпаднах в паника: след няколко часа щях да бъда в параклиса, пред очите на всички. Ада се промъкна в кухнята и донесе оцет и парцал. Когато свърши, от петното не беше останало почти нищо.
Тесен колан придържа ризата на кръста ми. Горнеман казва, че той трябва да ми напомня да отбягвам плътските грехове. Отпускам го да провисне малко, за да покрие останките от петната. Когато свещеникът стига до клетвата, че ще водя чист живот, се надявам, че няма да погледне надолу.