— Обичаш ли го? — Зная, че не е така.
— Той е мой съпруг.
Обижда ме не думата „съпруг“, а „мой“. Мразя загатването, че Ги й принадлежи или тя на него. Тя ми принадлежи.
Ада протяга ръка да ме утеши, но аз я отблъсквам. Не искам да я улеснявам.
— Не можем да продължаваме — настоява тя. — Би ли го убил? Би ли се сражавал с всички рицари и васали, би ли се изправил срещу целия свят само за да можем да спим заедно? Това е невъзможно. Не можеш да измислиш щастлив край на тази история. Ако ме обичаш, пусни ме да си вървя.
Ако я обичам? Нека дойде Ги, нека ме бие, дави или сложи на кладата — ще се бия до последния си дъх. Само тя да не се отрича от любовта ни.
От стълбите се чува шум. Поглеждам към вратата — Ада е забравила да дръпне резето. Тръгвам натам, но преди да прекося половината помещение, вратата се отваря с трясък. Една фигура застава в рамката — в едната ръка държи огън, а в другата — меч. Светлината на пламъка ме заслепява.
— Питър?
Това е Джослин.
23.
Мон Валоа, Швейцария
Ели се събуди в коледната утрин гола и топла под подплатената с кожа покривка на леглото. За първи път Бланшар още спеше; тя лежеше до него, заслушана в дишането му, и усещаше бездната от горещ въздух между телата им. Той спеше тихо като котка, нямаше мърморене или хъркане. Студена слънчева светлина нахлуваше през малките стъкла на прозореца; в двора чуваше как прислугата се грижи за замъка, както сигурно бяха правили от векове. Помисли си, че никога не е била по-щастлива.
Тогава видя препарираната вълча глава над вратата и се обърна, за да не я гледа. Движението й събуди Бланшар. Той се наведе над нея, за да я целуне, след това се изви, за да се пресегне под леглото. Извади малък дебел пакет, опакован в златиста хартия.
— Ели, честита Коледа!
Тя седна в леглото и разкъса хартията с нокът. Беше книга, подвързана с тъмночервена кожа, а на подвързията имаше щампован златен кръст.
— Това да не е още някой от осиротелите активи?
— Била е собственост на семейство Сен Лазар. Мишел ми я продаде.
Веднага се виждаше, че е стара. Беше работила с достатъчно ръкописи през годината, която прекара в Оксфорд, за да може да определи, че мирише на велен. Отвори корицата.
Le Conte du Graal
А под него с калиграфския почерк на Бланшар:
За Ели, една голяма любовна история.
Не можеше да повярва, че е писал върху древния пергамент. Когато докосна страницата, историята сякаш проблесна във въображението й: монахът, който остъргва телешката кожа, докато не стане тънка като лист. Малкото момче, което се катери по дървото, като внимава да не бъде ужилено, за да свали гнездото на осите, от което ще се извлече киселината, нужна, за да попие мастилото в кожата. Писарят, който подостря тръстиковата си писалка, седнал много изправен пред наклонения плот на масата. И накрая нейното име като графити върху паметник.
Бланшар сякаш прочете мислите й.
— Ели, миналото някога е било настояще. Историята е само натрупванията на всички днешни дни, които някога са били. Онези, които са живели в миналото, нямат по-големи права върху него. Ти си живяла, притежавала си тази книга. Значи също си част от нейната история.
Ели отгърна първата страница. Писмото беше дребно, високо само няколко милиметра и спретнато подредено в три колони с украсен позлатен инициал в началото на страницата. Приличаше на някакъв списък или показалец, но ако се взреш по-внимателно в дребния текст, ще забележиш, че всеки ред е стих.
— Чувала ли си за Кретиен дьо Троа?
— Разбира се, но само общи приказки. — В университета имаше лекции за него, но не беше ходила на тях.
— Той е първият голям автор на рицарски романи. Използва народни приказки и легенди и ги превръща в рицарска поезия.
— Благодаря. — Тя се претърколи върху него и го обсипа с целувки. — А аз мога да ти предложа само чифт чорапи.
Докато Бланшар се къпеше, Ели звънна на майка си. Знаеше, че трябва да се чувства виновна, но днес беше Коледа и тя отказваше да се чувства зле. Телефонът звъня цяла минута, но майка й не вдигна. Сети се, че в Уелс е час по-рано: майка й вероятно беше още в черквата.
Погледна към вратата на банята, чудейки се какво да направи. Душът още течеше. Беше й неприятно да се обажда на Дъг в присъствието на Бланшар, но понякога се оказваше неизбежно. Това караше лъжите й да изпъкват толкова ярко, че чак я болеше. Освен това мразеше изражението на Бланшар: никога не показваше ревност или неудобство, а само леко веселие.