— Хайде — изкрещя Бланшар.
Хукнаха през полето, газейки в дълбокия сняг. Кръвта бучеше в ушите й заедно с вятъра, скърцането на снега и кучешкия лай. Прехвърлиха се през някаква ограда и се запровираха през храсталаците към групата дървета. Бланшар махна надясно.
— Дърветата пречат на сигнала. По-добре да се разделим.
Тя зави и пое през девствения сняг, промъквайки се през храсталаците. Прекоси тясна рекичка, препъна се в полузаровен дънер и успя да запази равновесие, като се хвана за ствола на една бреза.
„Така никога няма да го намерим.“ Спря, подпря ръце на бедрата си, за да облекчи спазъма, докато си поемаше тежко дъх. Дебелите клони пукаха под снежното си бреме; червеношийка зовеше малките си. Вляво се чуваше далечен лай. А някъде напред и не много далече…
Трели на звънче, като дрънкането на брънки на плетена ризница. Звънът се усили. Тя надникна иззад храсталака.
Соколът стоеше триумфално върху сивия труп на гъска. Крилете й бяха разпръснали снега като бомбен взрив, но вече лежеше неподвижна. Соколът се наведе и тихичко цвъртеше, докато изтръгваше сърцето й. Наоколо беше поразително чисто — единственият признак за смъртта бяха три капки кръв върху снега, симетрично разположени до трупа.
Ели се вторачи в тях. Внезапно почувства замайване. Снегът я заслепяваше — блестеше толкова силно, че капките кръв сякаш се повдигнаха и заплуваха в очите й. Помисли си, че никога не е виждала подобен цвят.
През замайването си чу още един звън. Беше толкова непонятен, че й трябваше известно време да осъзнае, че звъни телефонът й. Зарови из джобовете си, за да го извади.
— Елинор? Госпожа Томас се обажда. От номер деветдесет и шест.
Ели я познаваше: ниска жена, която живееше близо до майка й. Имаше закръглени бузи и весел териер. Но защо…
— Почуках, но те нямаше вкъщи. Взех номера от чантата на майка ти. Не знаех дали си тук, или караш някъде Коледа… Такъв шок. Толкова ужасно нещо.
Тя бръщолевеше, заобикаляше нещо толкова ужасно, че не смееше да го каже направо. Ели гледаше вторачено сокола, който кълвеше сърцето на птицата.
— Какво става?
Госпожа Томас говореше нещо за линейки, болници и лекари. Думите й нямаха повече смисъл за Ели от цвъртенето на сокола.
— Кой? — Обаче вече знаеше.
От няколко клона падна сняг, когато Бланшар излезе на полянката. Държеше приемателя като дистанционно управление и го насочи към птицата. Погледна я доволен, почти в захлас, но тогава видя Ели.
— Какво се е случило?
Гласът, който идваше от другата страна на морето, каза в ухото й:
— Майка ти.
Самолетът на Сен Лазар беше във Виена за редовния преглед, а буря беше затворила пистата. Ели прекара нощта на летището и на следващата сутрин хвана първия полет на един от евтините превозвачи. Кабината беше пълна с квичащи семейства и скиори, които сякаш се бяха търкулнали право от баровете по пистите в самолета. Кабината беше боядисана в ярки цветове и миришеше на пот, стари щори срещу слънце и прясна бира. Два реда по-назад едно дете беше оповръщало целия под. В Бристол се наложи да чака цял час, докато малцината дежурни служители успеят да докарат багажа й.
На 26 декември влаковете не вървяха. Ели взе такси от летището, за да я закара до Нюпорт — шейсет и пет километра, за които плати почти сто паунда. Гледаше вторачено през прозореца безлюдния град, новите небостъргачи, които се издигаха в небето, и плетениците, които минаваха за обществено изкуство. Откакто започна в „Монсалват“, не се беше връщала тук. Беше забравила колко сиво е всичко.
За да влезеш в болницата дори като посетител, трябва да се предадеш напълно — сякаш единственият начин за управление на човешкото страдание е да се изгради нещо неразбираемо за хората. Кралската болница „Гуент“ не правеше изключение. Щом прекрачи прага й, Ели се превърна в пленник на неписани правила, византийски йерархии, които никога не даваха резултат. Дори архитектурата сякаш имаше задача да те обърка. Спомни си думите на Бланшар в хранилището за времето, което се превръща в пространство. Когато успя да стигне до стаята в отделението, времето и пространството се бяха слели в осветена от флуоресцентни пръчки празнота.
Майка й лежеше в дъното на стая с четири легла, отделена с параван. Имаше прозорец, но гледаше към тухлена стена. Очите й бяха затворени, а в лицето й имаше едва доловима асиметрия. Игли и тръби стърчаха от тялото й, а мониторите съобщаваха всяка секунда какво се случва с него.