Ели седна и извади кутията с швейцарски шоколади, които беше купила на летището. Сложи ги на пластмасовото нощно шкафче.
— В момента не може да яде.
Отнякъде се беше появил лекар — висок мъж с руса коса и усмивка, която обиди Ели.
— Какво се е случило? — Ели чу скърцането в гласа си и осъзна, че е близо до пълно разпадане. — Аз съм дъщеря й — добави тя.
— Сутринта на Коледа е отишла на черква. След службата се е запътила да запали свещ и тогава е рухнала.
Ели можеше да си представи сцената. Сивата аскетичност на „Свети Дейвид“, чийто викарий никога не би позволил да се внесе коледно дръвче в неговата черква. Белокосите дами си пийват сутрешното коледно шери, а новината ги обхожда и разгонва като подплашено ято гъски. Отец Томас се промъква през тях, призовавайки за спокойствие. Линейката в черковния двор. Колко време трябва да чакаш за линейка в коледната утрин?
— Докараха я право тук. Още не се е свестила.
— А ще се…?
Откри, че не може да довърши изречението. Съзнанието й се разбунтува; въображението й отказа да предостави различните възможности.
— Не знам. Данните са добри. Зависи дали има… ъъъ… увреждания…
„Иска да каже мозъчни увреждания“, помисли си тъпо Ели. Погледна пак лицето на майка си — тънките кости и острите черти. По един потресаващ начин тя изглеждаше по-спокойна от когато и да било.
Лекарят стрелна поглед към часовника на стената.
— Намира се на най-доброто място. Ще се грижим добре за нея. Обещавам.
Ели нямаше представа колко дълго седя до майка си. Лекарят каза, че може да помогне, ако й говори, и тя го направи. С прекъсвания и неудобство, и с откровеност до степен, каквато никога не си беше позволявала. Разказа й за Дъг и неговата поема; за Бланшар и пръстена, който й беше дал; за градовете, които беше посетила, и хотелите, в които е отсядала. Описа приказния замък на Сен Лазар, мъртвата гъска и яркочервената й кръв върху снега. Това я накара да осъзнае колко малко неща в живота й не са свързани с банката. Понякога мислите й започваха да се реят; не знаеше, че е престанала да говори, докато не отминаха безброй минути.
Времето за свиждане свърши. Ели излезе от болницата, влачейки куфара си на колелца по коридора, сякаш пренасяше своята вина. Трябваше да бъде до нея. Намери комплект ключове в чантата на майка си и тъй като нямаше къде другаде да отиде, прибра се вкъщи.
Тази нощ спа в леглото на майка си. Веднага щом се събуди, звънна в болницата. Без промяна. Казаха й, че тъй като е неделя, свижданията са чак следобед. Тя зарови сред непрактично официалните дрехи в куфара си, докато не намери чифт джинси и вълнен пуловер. Къщата беше ледена и когато отиде да си вземе душ, водата не беше по-топла.
Имаше бегъл спомен за бойлер на тавана, затова свали стълбата от куката и се изкатери. Табела, закована на една от гредите, я предупреждаваше, че напречните греди няма да издържат тежестта й. Може би причината бе, че таванът вече беше претъпкан с кашони чак до покрива. Бойлерът за топлата вода беше някъде отзад.
Нямаше как да мине. Тя дръпна унило един от близките кашони и старата широка лепенка, която го държеше затворен, се скъса като оризова хартия. От него на пода се изсипаха листа и снимки.
Прииска й се да изкрещи от разочарование. За миг си представи, че си тръгва и взима стая в хотела в центъра: за да изостави това студено, разрушено минало. Обаче нещо сред разсипаните документи привлече очите й. Беше снимка на майка й, по-млада, отколкото я помнеше. С дълга права коса и абсурдно къса рокля. Стоеше пред катедрала, прегърнала някакъв мъж: фотоапаратът беше щракнал точно в мига, когато нещо бе отвлякло вниманието му, защото бе извърнал глава и гледаше нещо извън обхвата на обектива. По профила му личеше, че е красив, със силни черти и дълбок поглед.
Енюрин Стентън. Ели го позна веднага, макар да беше виждала само дузина негови снимки. Обърна фотографията и видя ситния спретнат почерк на майка си.
Бресаноне, Италия — март, 1987 г.
Доколкото знаеше, майка й никога не беше напускала страната, дори нямаше паспорт.
Обхвана я любопитство и се зарови в кашоните, прехвърляйки документите. Това й напомни архива в Люксембург — ревизия на един недовършен живот. Всъщност два живота, защото между банковите извлечения и сметките за тока лежеше голяма част от миналото й. Училищни фотографии, тетрадки за упражнения; рисунки и картини; доклади, свидетелства и програми за училищни концерти. И между тях — леката сянка на трети живот, който беше определил живота и на двете им. Свидетелство за уволнение от армията; стара полица от застраховка живот; пощенски карти от континента. Не беше имала представа, че баща й е пътувал толкова много. „Времето е прекрасно. Видях различни красиви неща. Нямах много късмет тук. Обичам те. Енюрин.“