Погледна си часовника. Минаваше дванайсет и половина. Скоро щеше да започне свиждането. Заряза опитите да стигне до бойлера и се подготви психически за леден душ. В кашона беше останала връзка документи. Най-отгоре под ластика беше пъхнат неизползван самолетен билет. Ели го издърпа, питайки се защо ли това пътуване не се е осъществило.
Билетът беше за полет на „Бритиш Еъруейз“ от Лондон за Мюнхен на 20 февруари 1988 г.
Почувства как я залива тъга, когато се сети защо билетът не е използван.
Енюрин Стентън 12 май 1949 — 19 февруари 1988.
Само че билетът не беше издаден на името на Енюрин Стентън. Там пишеше Джон Херин.
24.
Нормандия, 1136 г.
Инстинктът действа вместо мен. Грабвам копие от поставката до стената и го запращам по него. Той избягва удара, както ни е учил Горнеман, като се завърта, но върхът закача наметалото му и го повлича назад, където стълбата се извива надолу. Той се търкулва по предателските стъпала с тропот, а мечът звъни като хвърлена монета. Главнята изгасва.
Прегръщам Ада и се опитвам да й внуша, че не може повече да се отлага.
— Ако останеш, Ги ще те убие.
Тя кимва. Хващам я за ръката и я повеждам надолу по стълбата, опипвайки пътя с дръжката на копието. Откриваме Джослин превит надве върху следващата площадка. Кръв капе от рана на главата му. Не спирам да проверя дали съм го убил. Сигурно някой е чул шума.
Обаче никой още не е подал сигнал за тревога. Стигаме края на стълбата и се промъкваме през двора към оборите. Намирам един от конярите, свит на кълбо в сеното. Разтърсвам го да се събуди. Той разтърква очи и изтърсва сеното от главата си.
— Джослин пострада. Падна в тъмното. Трябва да ида при Ги. Оседлай коня и сивата кобила.
Оставям го и хуквам към портата, докато Ада се качва, за да вземе някои неща. Захранвам пазача със същата полуистина и двамата отваряме вратата достатъчно, за да мине кон. Хвърлям око към сградите, чудейки се дали Ада ще дойде? Ами ако промени решението си?
Ада се появява облечена със здрава пътна рокля и наметало. На гърба й е вързан малък вързоп. Каквито и опасения да има, за момента ги е овладяла. Под качулката лицето й е невидимо: не мога да разбера какво си мисли. Тя пъха нещо студено и остро в ръката ми.
— Да не ги забравиш.
Моите шпори. Конярчето ги закача на ботушите ми. Вижда, че Ада яхва сивата кобила, и се учудва. Започнал е да се пита защо къщата е толкова тъмна и тиха, след като с Джослин се е случило нещастие.
— Тя трябва да бъде със своя съпруг.
Измъкваме се през портата. Луната свети силно и озарява пътя ни. Ритъмът на коня ме успокоява. Ада язди до мен. Качулката пада и косата й се вее. Хвърлям поглед към мястото, където се обучавахме и провеждахме лъжливи нападения. От другата страна е зеленчуковата градина, където разказах на Ада историята за Тристан, и плевнята с нисък покрив, където се срещахме през нощта. Тези места бяха целият ми свят през изминалите шест години: странна е мисълта, че никога вече няма да ги видя.
Чувствам се свободен, но знам, че това е самоизмама. Видях изражението на Джослин. Ако е жив, няма сила на земята, която да го спре да ни преследва.
25.
Нюпорт, Южен Уелс
Като се изключи екипът, в болницата нищо не се беше променило. Сестрите сменяха чаршафите, като завъртаха майка й първо на едната страна, после на другата. Все едно беше труп. Ели не можеше да гледа, затова изчака пред паравана. Табелка на стената я предупреждаваше, че трябва да изключи мобилния си телефон. Поне нямаше да й падне батерията. През последните няколко седмици се изтощаваше изненадващо бързо.
Когато сестрите си отидоха, тя поде бдението си. Беше донесла старите пощенски картички от тавана и започна да ги чете на глас, съживявайки глас, който никога не беше чувала. Надяваше се, че майка й чува, че зад това неподвижно лице си спомня по-щастливи времена. Какъв ли е бил татко, запита се Ели. В нейните очи винаги е бил само причина за тъгата на майка й. Беше странно да си ги представи щастливи заедно. Като повечето деца, тя не можеше да си представи, че родителите й са имали живот извън нея.