— Как е майка ти? — започна той направо.
— Стабилна, но все още в безсъзнание. — Не го гледаше в очите. Всяка вечер, когато се прибираше в Барбикан, се страхуваше, че бентлито може да чака отвън. Всяка вечер то не беше там. Сякаш Бланшар бе подушил неохотата, която я беше обзела. В банката едва се виждаха.
— Доволна ли си от грижите за нея? Получава ли всичко, от което има нужда?
— Доколкото мога да преценя.
— Има ли роднини, които да я посещават?
— Не.
Бланшар си играеше с копчетата на ръкавелите си.
— Говорих с мой приятел. Лекар. Той е специалист по възстановяване след инсулт. Един от четиримата или петимата най-добри в света. Има частна болница близо до улица „Харли“. Готов е да приеме майка ти, ако ти пожелаеш.
Ели поклати глава.
— Това е много мило… но не можем да си го позволим. Майка ми няма осигуровка.
— Банката ще плати. — Бланшар се наклони над писалището си, вторачен толкова твърдо в нея, че тя не смееше да отмести очи. — Зная, че не искаш милостиня, но трябва да направиш най-доброто за майка си. Когато излезе от комата, ще се нуждае от интензивна терапия. Здравната служба е машина: за тях един живот не значи нищо. Особено през зимата. За грижите, от които майка ти има нужда, Лондон е по-подходящ.
Не можеше да спори, знаеше, че е прав. Но не можеше и да се съгласи. Не защото беше горда, а защото беше ужасена. Ако доведе майка си в Лондон, за да бъде настанена в болницата на Бланшар, където за нея ще се грижат неговите лекари, това би било равносилно да се постави в негова власт.
Бланшар разбра погрешно колебанието й.
— Забравяш, че аз също имам интерес в това. Не искам да страдаш ненужно. И ще ти бъде по-лесно, ако не прекарваш половината си живот във влака от Лондон до Нюпорт и обратно. И за майка ти ще бъде по-добре, защото ще можеш да я виждаш всеки ден. Обясниха ми, че за излизане от кома присъствието на любимите хора е много важно.
Той вдигна позлатен нож за писма и го завъртя на върха му върху полирания плот.
— Освен това имаме работа. Както винаги. Разбирам, че мислите ти са с твоята майка, но ми трябваш тук. И то сега.
Ели изчака мълчаливо да продължи.
— Мишел Сен Лазар много се зарадва, че спечели наддаването за „Талхюет“. От компанията не са толкова щастливи. Управата отказва да приеме определения от нас кандидат за член на борда или да ни осигурят достъп до компанията. Затова Мишел реши да направи опит за спечелване на пълен контрол.
— Враждебно превземане?
— Ще бъде величествена битка. Френското и германското правителство притежават дялове. Ако французите продадат дела си на нас, германците ще откажат; ако германците го продадат — французите ще откажат. Всъщност никое правителство няма да иска да работи с нас, защото ще подозират, че сме Троянски кон на противната страна. Заедно притежават четирийсет процента от компанията. Това прави нещата трудни за нас. Всички карти трябва да бъдат в наша полза. Мишел е изпълнен с решимост. Имаме нужда от теб за тази работа. Състоянието на майка ти може да продължи с месеци и ти не можеш да спреш живота си заради това.
Той притисна ножа за писма върху кожената подложка за писане и върхът остави вдлъбнатина.
— Мисля, че ще ти е трудно да продължиш работа за „Монсалват“, ако майка ти остане в Нюпорт.
Седмица по-късно получи отговор. Съобщението беше скрито толкова добре, че едва не го пропусна. Беше пъхнато между страниците на безплатен вестник, който й подадоха, докато крачеше към Барбикан. Раздавачът едва не я плесна с него. После не го пусна веднага и тя вдигна очи. Жълтото кепе беше придърпано върху челото, но под козирката разпозна тревожното изражение на Хари. В следващия миг той се обърна, за да пъхне вестник в ръката на друг минувач. На следващия ден се огледа за него, но го нямаше.
Две вечери по-късно слезе от автобуса на улица „Фулъм“, върна се назад и зави зад ъгъла, за да провери дали някой не я следва. Улица „Старата черква“ пишеше в съобщението, макар че, доколкото можеше да види, нямаше черква. Само антикварен магазин: и гола тухлена стена, която завиваше зад ъгъла. Обаче имаше черковна градина, изоставен парцел, отдавна забравен. Ели го беше видяла от втория етаж на автобуса зад оградата, към която сега се приближаваше.