— Срещнах се с него.
По улица „Фулъм“ избоботи автобус. Светлините от горния му етаж сякаш се рееха във вечерния мрак. Мъже и жени преминаха над тях, без да имат и най-малка представа какво се случва в мрака под краката им.
— Защо Бланшар ме нае?
— Не знаем. Не подозирахме, че знае за съществуването ти, иначе щяхме да те защитим по-добре. Не искахме да бъдеш замесена в това. Но вече се забърка… По дяволите!
Беше завъртял копчето на палтото толкова силно, че конците се скъсаха. Огледа го със съжаление.
— Миналата Коледа беше ново.
На Ели не й пукаше за палтото му. Не й дремеше за рицар отпреди деветстотин години, нито за Братството, което иска да унищожи една банка.
— Какво искаш да направя?
„Никога не задавай въпрос, ако вече не знаеш отговора“, я бяха учили в курса по преговори. Обаче човек винаги знае. Дори когато говореше с госпожа Томас в швейцарския гъсталак, знаеше какво ще последва. Струваше й се, че при вдишването на човек можеш да чуеш думите, които ще последват.
— Искаме да проникнеш в трезора.
— Какво има там?
Той хвърли копчето от балтона.
— Ако ти кажа, няма да ми повярваш.
— Искаш да си рискувам живота, но не искаш да ми кажеш за какво?
— Не мога. — Хари пъхна ръце в джобовете. — Когато го вземеш и си в безопасност, ще ти покажа всичко.
— Обаче баща ми е знаел какво е?
— Баща ти беше посветил живота си на него.
Тя опита различен подход, преструвайки се, че още не е решила.
— Каза, че не сте искали да се забърквам в това.
Често си беше мислила, че в Хари има нещо неизлечимо извиняващо се: извитите ъгълчета на устата, бузестото лице и очите, които все гледат надолу. Но в следващите му думи нямаше нищо извиняващо се, само твърда неизбежност:
— Вече си се забъркала. Аз се опитвам да те измъкна.
26.
Франция, 1136 г.
Следващите два месеца са най-щастливите в моя живот.
Насочваме се на юг, към земите на френския крал. За нас никъде не е безопасно, но там поне ще бъде опасно и за хората на Ги. След два дни продаваме конете си. Боли ме, че се отказвам от своето положение толкова скоро след като го спечелих. Обаче те са твърде лесно разпознаваеми и привличаме прекалено много погледи. Можем да минем за рицар и неговата дама, но хората ще се питат къде са слугите с багажа. И ще ни запомнят.
Пеша сме почти невидими. Когато пролетта премине в лято, християните се изливат по пътищата. Човек може да тръгне от Кентърбъри за Компостела и никога да не остане сам на пътя. След първата седмица, когато всеки тропот ме караше да поглеждам през рамо за прах, вдигнат от галопиращи копита, тълпите започват да ме успокояват. Колкото повече хора ни виждат, толкова по-малко ще ни обръщат внимание.
И двамата сме променени. Оставям косата си да порасне дълга, пуснах брада. Красотата на Ада е по-трудна за криене, но след два месеца път кожата й е по-груба и тъмна. Представяме се за съпруг и съпруга и живеем така. След толкова време криене е удоволствие да го извадиш на показ. Чувствам го правилно и почтено. Почти забравям, че Ада има законен съпруг.
Тя никога не говори за него, но на лицето й се появява странно изражение, когато минаваме край някоя черква. Някак си утихва, което ми напомня, че се е клела пред Бога. Клетвата още я обвързва, колкото и да ми се иска да не е така.
За известно време, след като престанем да бъдем деца, ни се иска светът да е различен — раните да зарастват без белези, всяка любов да е като първата, сторените грехове да бъдат изтрити след изповед. Когато бях малък, научих истината: никога не можем да премахнем нашите грехове и съжаления, а само да трупаме нови — бреме, което увеличаваме и носим до смъртта си. Най-доброто, което можем да направим, е да се научим да живеем със себе си, да приемем миналото си. Често си мисля за Тристан и Изолда и се питам дали са се справили.
В параклиса на Девата от Тур дадох на Ада дървена брошка, две птички пият от дървена чаша. Не мога да се оженя за нея, но падам на колене и обещавам:
— Винаги ще те обичам, винаги ще те защитавам.
Лятото си отива. Един ден осъзнавам, че пътят не е толкова оживен, колкото предишната седмица. Вече е по-лесно да намериш подслон в хановете за поклонници и приютите за бедни; опашките пред градските порти не са толкова дълги. Пътешествениците са започнали да се връщат у дома за жътвата, за да изтърсят прахта от краката си и да приготвят запаси за зимата. Въпросите, които упорито отпъждах отвъд хоризонта, сега изглеждат неотложни. Когато всички си отидат вкъщи, ние къде ще идем? Как ще се издържаме? Пестихме парите за конете колкото можахме, но те са почти на свършване. На пътя е лесно да се преструваш на ръкавичар от Лондон, който пътува с жена си, но това няма да ни изхрани през зимата.