Ада може да шие и тъче, но това умеят всички жени. Единственият занаят, който аз владея, е да се сражавам.
В края на август откривам отговора. Намираме се в Бургундия, близо до Дижон; тези дни сумракът се спуска все по-рано. Пристигаме в една гостоприемница. Обикновено ги избягваме заради разходите, но целия ден вали, а предната нощ спахме под един жив плет. Когато влизам, забелязвам облегнат на вратата висок син щит, върху който има изрисувана златна звезда. След като се спазарих с гостилничаря за легло и храна, го питам за щита.
— Етиен де Луз. — Той махва с палец към задната стаичка, откъдето чувам смях и пеене. — След три дни дижонският граф организира турнир в Ла Рош.
Гостилничарят затътри крака, за да се погрижи за някаква поръчка. Ада ме хваща за китката. Разбира какво си мисля.
— Прекалено опасно е.
— Никой няма да ме познае. Твърде далече сме от Нормандия.
Тя няма това предвид.
— При турнирите винаги има загинали.
Права е и аз съм чувал тези истории. В турнирите няма затъпени остриета и изпилени върхове. Когато копията се строшат, треските изпълват въздуха като облак стрели.
На следващата сутрин, след дългата нощ в спорове с Ада, аз стоя на двора пред обора, когато Етиен де Луз идва да вземе коня си.
От пръв поглед личи, че не е воин. Първо, напълно въоръжен е: истинският боец би си пазил силите за сражението. Блестящата му броня и инкрустираната със скъпоценни камъни ножница не могат да скрият факта, че плетената му ризница е само от един слой халки, а мечът му вероятно би се строшил при някой по-силен вятър. Обаче мъжете, които излизат след него от странноприемницата, изглеждат достатъчно добри.
Изстъпвам се пред него.
— Чух, че ще водиш другари на турнира в Ла Рош.
Той ме оглежда от главата до петите и се обръща към своя сенешал. Търси второ мнение. Суетен е, но знае възможностите си.
Сенешалът вижда достатъчно, за да се заинтересува.
— Какво можеш?
Оглеждам двора. Очите ми се спират на гълъб, който е кацнал на покрива и кълве червейчета от сламата.
— Дайте ми копие.
Сенешалът изпълнява желанието ми. Стискам копието, изпитвам тежестта му, за да намеря центъра на равновесието. Няма баланса на уелските копия, но трябва да свърши работа.
Привеждам се, правя половин крачка назад и го пускам да литне. Копието улучва гълъба право в гърдите и го разполовява, забивайки се в сламения покрив. Кръв покрива белите пера. Етиен и неговият сенешал изглеждат впечатлени.
Ги би казал, че това едва ли може да мине за рицарско умение. Но в турнирите най-важното е колко тела ще повалиш.
— Можеш ли да направиш същото и от гърба на кон?
Не му казвам как гълъбът се е озовал на покрива — че го улових с капан снощи в обора и го завързах за покривната греда с връвчица; че след това премерих разстоянието с крачки. Разказвачът на истории няма защо да казва всичко на своите слушатели.
— Дайте ми кон и ще ви покажа.
27.
Лондон
Ако не беше онова, което щеше да последва, този месец би бил най-тежкият в живота на Ели. Всяка сутрин се надигаше в пет и след половин час вече седеше на бюрото си, дъвчейки блокче зърнена закуска и прелиствайки последните новини. В осем се срещаше с Бланшар и останалите от екипа по наддаването, след това дванайсет часа срещи, видеоконференции, имейли и електронни таблици. Всяка вечер в девет идваше такси, за да я откара до болницата, където прекарваше един час до леглото на майка си: поне сега, в частната болница, нямаше ограничения в часовете за свиждане. След това друго такси я откарваше вкъщи, където преглеждаше съобщенията, които й пращаха по телефона, и след може би още един час работа си лягаше — в два или три сутринта.
Живееше в тъмнина, в свят на постоянна нощ, в който сякаш никога не спеше. Отново започна да отива пеша на работа, дори ако валеше, само за да прекара десет минути на чист въздух. Скоро опозна хората, които бяха будни в този час: уличният чистач на ъгъла на улица „Грешъм“, който обновяваше света; шофьорът на вестникарската камионетка, който натискаше клаксона, когато минаваше; човекът, който отваряше вестникарската будка и никога не я поглеждаше. Понякога си спомняше, че трябва да бъде внимателна и да се ослушва за стъпки зад гърба си и сенки в околните входове. Обаче през повечето време бе твърде уморена, за да мисли за това.