— Къде е Ада?
Той бърше виното от устата си.
— Отиде да се срещне с някакъв търговец на коне при параклиса на Свети Себастиян близо до гората.
„Защо не на конския пазар?“ Бързам между подредените в редици палатки, като внимавам да не закача шпорите си в опънатите въжета. Толкова съм зает да си гледам в краката, че не виждам младия оръженосец, който се приближава. Блъсвам се право в него. Едва когато отстъпвам, мърморейки извинения, виждам лицето му. Червеникавокафявата коса, устата, увиснала в ъгълчетата, бузите, които така и не изгубиха своята младежка дебелина.
— Уилям?
— Питър?
Не се радва да ме види. Сплита ръце и ги крие под наметалото си. Не знае какво да каже.
— Радвам се да те видя отново. — Аз съм залепил усмивка на лицето си; мислите ми се блъскат. Колко знае? На кого може да каже? — При друг рицар ли си започнал служба?
Той поклаща глава.
— Тук съм с Джослин.
Трябваше да го убия — да му прережа гърлото, да го удавя в крепостния ров. Обаче живяхме един до друг в продължение на шест години: дуелирахме се, играехме, шегувахме се и се биехме заедно. Той не ми е враг.
Слагам ръце на раменете му и го принуждавам да ме погледне.
— Къде мога да намеря Джослин?
Уилям гледа в земята. Измърморва нещо — вероятно нямаше да го разбера, ако не го бях чул само преди пет минути.
— Параклисът на Свети Себастиян.
Параклисът е в края на ожънато поле, а до него се издига крипта, заобиколена със стена. Пристигам на кавалерийския си кон — въоръжен и с шлем на главата. Но не виждам никого.
Във вечерния въздух до мен достига писък. Тръгвам около черковния двор до мястото, където започва гората.
Ада е вързана за една бреза, ризата й е толкова накъсана, че няма здраво парче по-голямо от длан. Тежки удари са наранили кожата й, а по ръцете й има белези, сякаш от нагретия връх на меч.
Очите й са отворени — малки живи точици сред дълбоки сенчести кладенци.
— Питър?
Скачам от коня и се втурвам към нея с изваден меч, за да срежа въжетата.
— Махай се.
Това са последните думи, които ми казва, и ми се ще да не ги беше изричала. Искам да запомня гласа й такъв, какъвто беше — пълен с живот и дух. Не този вик, изтръгнат от агонията й.
Броня издрънчава от лявата ми страна. Обръщам се. Един рицар излиза с коня си от сянката на гората, прикриван от четирима или петима пешаци с копия. Един от тях се втурва към коня ми и хваща юздата.
— Какво си й сторил?
— Не онова, което си мислиш. Засега.
Не мога да видя лицето на Джослин, но познавам гласа му. Той е изпълнен с ликуване.
— Тя все още е собственост на баща ми, въпреки целия й курвалък с теб. Може би, когато той свърши с нея, ще я даде на мен. А когато аз свърша, ще я дам на конярчетата, за да се позабавляват.
Иска ми се да не бях скочил от коня. Ще ми се никога да не бях идвал на този турнир. Защо, по дяволите, не убих Джослин онази нощ в кулата?
— Пусни я. Вземи мен и я пусни.
Той се смее.
— Не ми се налага да избирам.
Това са незначителни думи, но вината, която ме поглъща, ме кара да превъртя. Отново се озовавам в залата на Ги и се бия заради откраднатата книга. Зная, че не мога да го победя: той е на кон и с пълно въоръжение, но това няма значение. Вдигам меча си и се втурвам срещу Джослин. Един от хората му прикляква и запраща копието си по мен. Инстинктивно се навеждам.
Копието прелита над главата ми и тихо и меко се приземява, без почти нищо да се чуе. Обръщам се, но вече зная какво ще видя. То се е забило в гърдите на Ада, приковавайки я към дървото. Ръцете й са се вкопчили в дръжката и се опитва да го издърпа. Няма толкова сили. Ръцете й се отпускат, но продължават да стискат копието; главата й клюмва. Кръв се стича по дръжката и капе на земята.
Дори Джослин не е искал това да се случи. Но изненадата му е частица по-бавна от моята ярост. Политам към него и се промъквам под защитата му. Той измъква ботуша от стремето и с ритник избива меча от ръката ми, но аз го хващам за ръката и забивам зъби в разголената му длан. Той изревава и отпуска хватката. Хващам меча за острието и го издърпвам от пръстите му. Той ме порязва и аз го пускам на земята. Иска да извърти щита си към мен и да го стовари на главата ми, но вързалките му се закачат за лъка на седлото.