„Вътре видеокамера ли има?“, попита тя Хари, когато й ги даде. Бяха в пробната на бутик на улица „Оксфорд“, притиснати в неудобна близост зад перденцето.
— Ръкавът би закрил видеокамера. Това са жироскоп и датчик за ускорението. Измерват модела на неговите движения, посоката и разстоянието, и програмата може да го свърже с клавиатурата и да установи кои клавиши е натискал.
Ели се беше вторачила със съмнение в малките копчета.
— Звучи ми малко като научна фантастика.
— Сега тези неща са нещо обикновено: мобилни телефони, преносими компютри, джобни компютри, плеъри. — Той се усмихна смутено. — Всъщност ги взехме от едно устройство за видеоигри.
— И какво? Очакваш да се почувствам по-добре ли?
Тя извади платката и я свърза с компютъра чрез устройство, което също й беше дал Хари. На екрана се отвори прозорец с телефонна клавиатура. Виртуалните бутони запримигваха и след секунда се появи номер: 918193.
Тя завъртя настрана картината, която покриваше сейфа.
В противоречие с легендите, които се носеха из „Монсалват“, Дестрир не живееше в банката. Неговата крепост беше фалшива господарска къща в стил Тюдор близо до шосе А12 в Есекс. Делеше я с два родезийски риджбека и с всяка, която можеше да бъде убедена или купена да сподели постелята му. Тази нощ момичето беше кльощаво, с празен поглед и почти никакви цици; имаше вид на тринайсетгодишна, макар че от агенцията го бяха уверили, че е достатъчно голяма. Каквито и да бяха неговите страсти, знаеше какво ще направят работодателите му, ако бъде заловен с малолетно момиче.
В мрака телефонът му беше започнал да вибрира. Напипа го на нощното шкафче, потърка очи и се вторачи в дисплея.
ТРЕВОГА ПРОНИКВАНЕ.
Той натисна екрана, за да извика подробностите.
Карта 0002 — неуспешна идентификация на лицето.
Нямаше нужда да проверява в архива, за да научи чия е карта 0002. Вторачи се в изображението под надписа. Кучката Стентън. Всяко подозрение, което бе таил през последните шест месеца — всяко съмнение, всяка тревога, всички страхове сега полазиха по кожата му като въшки.
Опита да се успокои. Знаеше, че тази нощ е чукала Бланшар — беше слушал през микрофончето, скрито в нейния телефон. Виковете й още кънтяха в ушите му, докато чукаше повиканото момиче, което, за разлика от нея, беше отпуснато и студено.
Може би е взела погрешната карта. Може Бланшар да я е изпратил да вземе нещо от кабинета.
Той остави момичето да спи и отиде при компютъра в съседната стая. Свърза се с банката и извика дневника на охраната.
01:09 — Карта 0002 влиза в сградата.
01:11 — Карта 0002 влиза в стая 5–1.
Бланшар не беше позволил да сложи камери в кабинета му, иначе щеше да види какво прави Ели. Сега можеше само да седи и да гледа дневника, за да види какво ще стане.
Докато чакаше, се обади на Бланшар в „Кларидж“. Остави телефона да звъни, докато се включи телефонният секретар, затвори и опита отново. Никой не се обади. Изруга, но тихо. Бланшар не беше от хората, които можеш да ругаеш на глас, дори да е на шейсет километра от теб.
В дневника на охраната се появи нов ред. Дестрир замига невярващо.
01:15 — стая 5–1 достъп до сейфа.
Ели извади червената папка от сейфа и я сложи на писалището на Бланшар. Поколеба се, когато прочете изписания със златни букви надпис на корицата: „Лазар“ и се запита какво ли ще открие вътре. Подръпна кожените вързалки, след това попипа восъчните печати. Восъкът бе мек — значи скоро е била запечатана отново.
Оттук вече няма връщане, каза си тя. На стената дамата, вързана за дървото, бе наклонила глава назад, с молба към рицаря, който се приближаваше. Спаси ме? Не ме наранявай? Рисунъкът нищо не казваше.
Ели строши печатите. Парченца восък паднаха върху бюрото на Бланшар, но тя не си направи труда да ги махне. Така или иначе щеше да разбере.
Никога не беше виждала подобна папка. Най-ранните страници бяха от пергамент, все още гъвкави и меки на пипане; отстъпваха място на корава и трошлива хартия с блясъка на слонова кост. Тя постепенно минаваше в мека кремава хартия за писане и накрая в обикновена хартия за писане А4. Някои от листовете бяха тънки и посивели и тя предположи, че са от войната. Беше все едно да броиш пръстените на дървесен дънер — историята, отразена в хартията.