Обаче на нея й трябваше настоящето. Намери го почти веднага, в края на папката. Листът бе озаглавен „Достъп до трезора“. Под него имаше списък със странни думи — чужди или архаични. Злато, сребро, червено, зелено… До всяка дума имаше четирицифрено число.
Тя затвори сейфа и се втурна по коридора към асансьора. Когато пъхна картата на Бланшар в цепката, невидимият бутон за шестия етаж светна.
Ръката й затрепери над него. Рубинът на пръста й проблесна като окото на дракон. На китката й часовникът отброяваше отлитащите секунди.
Натисна бутона.
Асансьорът започна да се спуска с леко потреперване. Покрай сутерена и мазето и след това цяла вечност в нищото. Ели започна да се чуди дали не е спрял, дали някой скрит сензор не е уловил нейната измама. Сърцето й се сви от паника; вторачи се в бутоните и едва сдържа подтика да ги натисне и да върне асансьора в горния свят. Но вече беше твърде късно.
Не почувства спирането на асансьора. Вратите се плъзнаха и разкриха пред нея помещението, пълно със злато и така примамливо неохранявани съкровища. Всеки предмет задейства алармата. Но какво още я задейства? Тя се приближи към покритата със скъпоценни камъни чаша върху пиедестала в центъра на помещението. Някакво движение по повърхността на стъклото я накара да трепне, но това беше собственото й призрачно отражение. Дръпна ципа на якето и измъкна ключето.
Четирите резбовани зверове надничаха от ъглите на постамента: дракон, рогата змия, за която реши, че вероятно е горгона, грифон и василиск. Коленичи и надникна в устите им. В края на всяко каменно гърло малка ключалка очакваше ключе. Тя го пъхна в змията, както беше направил Бланшар. Ръката й се напрегна, когато бръкна вътре, сякаш каменните челюсти щяха да оживеят и да се затворят с трясък.
Нищо не се случи. Ключето влизаше точно в ключалката. Почувства как механизмът зацепва и започна да го завърта. Работеше.
Нима беше толкова просто? Стори й се, че всички защитни механизми на хранилището са основават по-скоро на въображението. Не ти препречваха пътя — канеха те да влезеш, изкушавайки те да предадеш своето аз. Шестият етаж, който се намираше на три етажа под земята; неохраняваните съкровища на лавиците около нея; скритата врата отзад, през която беше дошла.
Всеки предмет задейства алармата.
Тя завъртя ключето докрай и го извади. Опита се да застане там, където беше стояла преди, и огледа чашата зад стъклената витрина. Последния път изглеждаше различно. Столчето се издуваше в златно мехурче, инкрустирано от четирите страни с цветни камъни. Ели беше сигурна, че преди камъка, обърнат към нея, беше зелен смарагд; сега беше бял — голяма лъскава перла.
Чашата се беше завъртяла. Тя обиколи пиедестала и я огледа. Останалите камъни по столчето бяха жълти — реши, че може би е кехлибар, макар всъщност да бе диамант — и кървавочервен гранат.
Опита да си спомни цикъл лекции в университета, изнесени от мъдър стар професор, който изглеждаше, сякаш идва право от манастирския скрипторий.
Грифоните са пазачите на златото.
Василиските имат на челото си бяло петно като диадема.
Горгоните имат черни очи. Или пък червени? Поколеба се. Погледна телефона си, но естествено тук долу нямаше обхват.
Дори не знаеше дали изобщо има някакво съответствие.
Сърцето й блъскаше в гърдите; с всеки удар усещаше как времето изтича. Трябваше да вземе решение.
Пъхна ключа в устата на василиска и го завъртя.
Може би някъде в сградата започна да звъни аларма или да премигва светлина, но тук долу не се случи нищо такова. Зад гърба си чу съскане, когато фалшивата задна стена на асансьора се плъзна настрани, за да открие грапавата дървена порта.
Тя си погледна часовника: бяха минали почти два часа. Трябваше да побърза.
Астон мартинът летеше по А12 към Лондон. По това време на нощта почти нямаше движение; стрелката на километража се колебаеше около отметката сто и шейсет. Вътре Дестрир лаеше заповеди на наругания преди това нощен пазач. Той се беше качил в кабинета на Бланшар, но не откри нищо. Вратата беше заключена, а лампата — загасена. Това разтревожи Дестрир още повече.
Телефонът звънна, за да обяви пристигането на поредното съобщение. Дестрир изкрещя на пазача:
— Намери я. — И затвори. След това погледна към екрана, за да прочете съобщението.
Едва не изскочи от пътя. Натисна спирачките и задницата занесе по мокрия асфалт. Завъртя волана на обратната страна и едва не изскочи пред идващия отсреща камион. Клаксонът му зарева в студената нощ и отмина като разсейващата се пара.