Тълпата ръкопляска; пари преминават от едни ръце в други. Докато хората разговарят, аз се промъквам под въжето и вдигам падналия меч. Усещам го добре на тежест.
Дебелакът ме гледа.
— Какво, бронята си ли изгуби?
Аз вдигам рамене. Ако бях по-неразумен, щях да подхвърля някое самохвално остроумие.
Тълпата започва да проявява интерес. Нищо не обичат повече от някое забавно несъответствие. Доказан шампион в кожена броня срещу — кого? Чакат да видят дали не съм глупак, който е пил повече, или приятна изненада.
Стягам се колкото мога и понасям няколко тромави, неизкусни удари. Дебелакът се успокоява. Още един новак, мисли си той. Отдръпвам се от нападенията му и се втурвам по ринга като уплашен млад елен. Дебелакът ме следва, без да бърза. Тълпата вие окуражаващо. С ъгълчето на окото виждам мъжа с черното палто да гледа напрегнато. Той не се е заблудил.
Забавям ход. Дебелакът вижда възможност и се втурва за решителния удар. Той е пъргав, но носи много килограми — освен това гледах как го прави. Виждам го да замахва и се дръпвам назад. Той залита напред, изгубил равновесие. Пристъпвам в отбраната му и го хващам за ръката. Извивам я, докато малко остава да се строши, след това стоварвам ефеса на меча си върху китката му. Той пуска меча и се опитва да се измъкне, но аз го удрям с коляно в корема и стоварвам топката на ефеса върху носа му. Не го счупих, но му пуснах кръв. Тълпата обича кръв.
Друг мъж излиза на ринга. Той е по-висок и слаб, изпълнен с увереност. Не си губя времето с него. След минута лежи по гръб, а мечът ми е опрян в гърлото му.
Показал съм какво мога. Излизам от ринга и избърсвам кръвта от ръцете си.
— Ако някой иска услугите ми, ще бъда в „Черния бик“ — обявявам на всеослушание.
Следващата седмица има турнир в Ресон и сигурно някой ще търси още едно копие. Ще се бия под взето назаем знаме, ще прибера печалбите и след това отново ще изчезна.
Такъв беше животът ми в продължение на пет години.
Усещам ръка върху ръкава ми и рязко се обръщам. Това е едноокият, който беше наблюдавал двубоите — сиво лице с черно-златиста мантия. Не пита за името ми. Може би знае, че няма да му го кажа.
— Добре се би.
Кимвам, за да приема комплимента.
— Работя за човек, който възнаграждава добрите бойци.
Разтваря ръце и ми прави предложение.
— Нямам кон. Нито оръжия. Изгубих ги в Хино, участвах в малка гранична война за един граф, който така и не ми плати.
— Човекът, за когото работя, може да ги осигури.
— За турнир.
— За… — Претегля думите си като търговец на подправки, който брои зърната на пипера. — Това може и сам да ти каже.
Завежда ме в работилницата на някакъв златар. Поне, казвам си аз, ще може да ми плаща. На табелата над вратата виси черен орел с протегнати алчни нокти. Докато чакам, оглеждам чашите и чиниите, които се точат по стените на помещението — потъмняло злато зад железни решетки. Питам се дали ще мога да открадна някоя.
Спомням си историята на мама за онзи, който откраднал чаша от омагьосаната страна. Наказанието му било, че не можел вече да си тръгне. Когато бях млад, си мислех, че това е жесток край, но поне някакъв край. Сега разбрах, че историята продължава. Мисля си за онзи рицар в капана на подземното царство. Сигурно всеки ден се е събуждал с мисълта: Може би днес ще бъде денят. Измислял е още планове, протягал се е към покрива на неговия свят, трупайки безсилие върху болка. Винаги извън досега му.
Смъртта е единственият край. Копнея за нея. Понякога, особено в мрака, плъзгам пръсти по острието на меча и мисля колко лесно бих могъл да го направя. Това ще бъде грях, но не по-голям от останалите, които съм извършил. Мисля си колко сладко ще бъде освобождението.
Обаче не съм готов да умра. Всяка сутрин се събуждам и си мисля: Може би днес ще бъде денят.
В предната част на магазина трима касиери седят на маса, гледаща към площада. Наблюдавам как монетите се придвижват по шахматната покривка като пешки. Носят ги мъже, подреждат ги на масата, после взимат част от тях. Постепенно започвам да виждам схемата. Много от клиентите са търговци от панаира, които искат да заменят техните монети с ливрите на Троа. Група италианци донасят двайсет от техните сребърни монети и в замяна получават златна ливра. Обаче, когато един италианец, който си заминава, връща ливра, получава само осемнайсет сребърни монети.