Дали знаят, че ги мамят?
Сядам на ръба на стола и опипвам ефеса на ножа. Когато някой от търговците забележи, сигурно ще стане сбиване. Обаче няма оплаквания, няма спорове.
Управителят излиза от вратата в дъното на помещението и ми махва да вляза. Предполагам, че ще поемем нагоре, но се спускаме. Тясната стълба ме въвежда в ниска крипта. Камъните са студени, помещението е осветено само със свещи. Обковани с желязо сандъци са струпани покрай стените. В далечния край един прегърбен човек седи на маса, макар че по-скоро усещам присъствието му, отколкото го виждам. Той е обвит в мрак. Зад гърба му на стената виси сребърно огледало, което отразява светлината на свещите като луна.
Струва ми се, че една бледа ръка ми махва да се приближа. Обвит е с черен плащ — от черна вълна със самурена яка. Кожата е одрана от животинката цяла, така че заострената муцунка и малките крачета се срещат под гърлото му. Виждам само лицето му — високо чело, клюнест нос и гъста бяла коса, стърчаща изпод черно кепе. Кожата му е бледа като протрит пергамент и се е набръчкала като слива, оставена да съхне на слънце. Единственият цвят идва от очите му, които са сини като майското небе. Те са вторачени толкова напрегнато в мен, че се питам дали не е сляп.
За първи път от пет години се чувствам уплашен.
— Ти си боец? — Гласът му е силен, твърд като гранит.
Кимам, но не мога да го погледна в очите. Погледът ми се плъзга надолу към масата — прекрасна вещ. Покрита е със същата шахматна покривка, но направена с инкрустации от абанос и слонова кост.
— Събирам група бойци. — Той издърпва ръката си и тя издава неестествено стържене, докато я мести по масата.
Поглеждам и виждам, че е от сребро — метал, огънат във формата на ръка, покрит с тъмни скъпоценни камъни. Прилича на реликварий.
— Става дума за личен въпрос. Не турнир, а действително сражение. Имам нужда от хора, които не са твърде горди да се сражават пеши, нито твърде благородни, че да не могат да забият нож в гърба, ако се наложи.
Дори не примигвам. Не става дума за нещо, което не съм правил.
— Ще отнеме шест седмици, може би два месеца. За това ще ти платя сто ливри.
Минало е много време, откакто съм се усмихвал, но сега го правя. Зървам се в сребърното огледало на стената и осъзнавам каква плашеща гледка съм. Сто ливри. С тези пари мога да наема достатъчно мъже, за да превзема Хотфор и да го изгоря докрай. С Джослин вътре. Дори мога да чуя писъците му.
Може би това е денят.
Зад мен се чува шум. Един мъж влиза през вратата, но ако не беше застанал до свещта, нямаше да го видя. Всичко у него е черно: косата, очите, плащът и ботушите. Толкова е висок, че главата му почти се скрива зад сейфа на тавана.
— Малегант дьо Мортен ще бъде ваш капитан — обявява възрастният мъж. — Ще правиш, каквото ти казва.
— Къде отиваме?
— На запад.
Ил де Пеш, Бретан. Шест седмици по-късно.
Дъждовните капки образуват пръстени по гладкото езеро, лабиринт от преплитащи се кръгове. Нашите плитки лодки се плъзгат по повърхността и разрушават шарките. Корпусите са толкова тънки, че мога да почувствам водата отдолу като конската плът през седлото.
Ездата от Троа беше тежка. Зима е, дори главните пътища може да са непроходими, а през повечето време Малегант ни водеше по овчарски и животински пътеки. Не искаше да ни каже къде отиваме, макар всеки ден слънцето да залязваше пред нас. Докато се придвижвахме на запад, пейзажът се промени. Земеделската земя отстъпи място на мокри гори и тъмни планини, дълбоки клисури и диви реки. Понякога отнемаше цял ден да пресечем една долина. Това ми напомни за моето детство — вълшебното място, където стените на света ставаха пропускливи.
Пред нас се показва сянка. Чувам плясъка на вода върху земя. Слизаме от лодките на площадка до водната порта. Изваждам меча си и развивам пергаментовите парчета, с които съм го увил. Пускам страниците във водата и гледам как отплуват.
Това са страниците на моето минало. Някога си мислех, че мога сам да го напиша, да го изпълня с любов и щастлив край. Сега помъдрях. Наблюдавам дъжда, който се опитва да удави страниците, и ми се иска да можех да направя същото със себе си.
— Пази вратата — нарежда ми Малегант. — Никой да не може да се измъкне, когато битката започне.
31.
Лондон
Сейфът беше шахта, дълбока метър и половина и широка около метър. На дъното се виждаха само сенки. Вътре не може да има много неща, каза й Хари. Вземи всичко.