Беше твърде дълбоко, за да бръкне, трябваше да се спусне вътре. Седна на ръба на отвора, но нещо в отворените врати привлече погледа й. Краищата им бяха назъбени и се сплитаха без пролуки, когато бяха затворени. Докосна един от върховете и на пръста й се появи капка кръв.
Може би ненапразно се наричаше трап.
Осъзнавайки с болка отминаващото време, тя се изправи. Беше забелязала два дълги железни свещника в ъглите на хранилището. Взе единия, повлече го по каменния под и го сложи напряко на отвора. Сети се за челника и го включи. Белият лъч обходи дъното.
За това ли беше всичко?
Въпреки ужаса си се почувства странно разочарована. Нищо не си беше представяла: нито съкровища като във фоайето; нито древни книги за магии и мъдрост; нито златно съкровище. Приличаше повече на нещо, което си оставил, след като си почистил тавана. Очукан кожен тубус, който може да е съдържал телескоп, и квадратна картонена кутия върху нисък пиедестал.
Тя се спусна в шахтата. Тубусът беше по-лек, отколкото очакваше. Разклати го лекичко, но вътре нищо не помръдна. Празен ли беше? Пъхна го в раницата си.
Картонената кутия беше студена на пипане, дори през картона. Реши, че ще е тежка. Подпъхна пръсти под нея и я вдигна от пиедестала.
Никога нямаше да разбере какво беше объркала. Въпреки всички предпазни мерки бе пропуснала нещо, защото капаците се затвориха. Ако не беше свещникът, острите им краища щяха да я прережат надве. Желязото затрепери. За един ужасен миг Ели сметна, че свещникът ще се строши. Секунда по-късно лампите изгаснаха.
Почти без да съзнава какво прави, Ели напъха кутията в раницата и я изхвърли от шахтата. Изтегли се нагоре, метна раницата на гърба си и хукна към вратата. Зад нея помещението изкънтя като от изстрел, когато свещникът, който подпираше капаците, се строши.
Тя стигна до края на пътеката, но закова на място. Лъчът на челника се плъзна призрачно по обкованото с желязо дърво. Сигурно вратата се беше затворила автоматично.
Беше в капан.
— Ако трябва, разбий проклетата врата.
Дестрир летеше по улица „Кейбъл“. Пред себе си виждаше назъбените очертания на Лондонската кула и истинските кули на Лондон — небостъргачите на банките и финансовите институции, които се издигаха зад нея.
— Цяла вечер се опитвам да се свържа с него, но не си вдига телефона — обясни той на нощния портиер в „Кларидж“. — Тревожа се да не се е случило нещо.
Вече се случи, каза си той мрачно. Последното обновяване на охранителния дневник беше дошло преди минута.
01:44 — етаж 6: сейф 32: Тревога за кражба.
Още не можеше да повярва, че е стигнала толкова далеч. Ако извадеха късмет, капаците на сейфа щяха да я разкъсат. Ако не, щеше да го направи лично.
Телефонът започна отново да звъни. Не беше „Кларидж“, а чуждестранен номер и глас с акцент.
— Господин Сен Лазар иска да знае какво се случва в банката.
От тази страна на вратата нямаше нито дръжка, нито ключалка. Ели огледа стените за нещо, което би могло да я отвори — глава на чудовище, като в преддверието, или процеп за чип карта, но нямаше нищичко.
Усети паниката в гърлото си. Ритна вратата и заблъска с юмруци по нея, докато ръцете й се изподраха. Наруга се, че се бе озовала тук, че бе послушала Хари. Наруга Бланшар, баща си…
Енюрин Стентън бе загинал, докато се опитвал да проникне в хранилищата. Бил блъснат от влак в тунел на метрото.
Трябваше да има изход.
Не че беше помогнал на баща й.
Отдръпна се от вратата и няколко пъти пое дълбоко дъх, за да се успокои. Нямаше представа каква суматоха е предизвикал сигналът за тревога в останалата част на банката, но подземното помещение беше тихо като гроб.
Тя погледна към редицата сейфове в стената, откъдето костите на монасите бяха извадени от своя покой, за да отворят място за земните богатства. Представи си тракането им, докато са падали от алковите, за да бъдат отнесени с чували. Писъците на техните духове. Тя се заслуша в мрака.
Гробът не беше тих. Въздухът трептеше; ниско боботене разтресе хранилището. В първия миг си помисли, че това е бученето на кръвта в ушите й, но колкото повече се вслушваше, толкова по-ясно го долавяше.
Погледна си часовника. До първия влак на метрото оставаха часове. И това не звучеше като влака, който бе разтърсил хранилището, когато слезе тук с Бланшар. Звукът не беше толкова силен и бе по-равномерен.