Както обича да казва господин Сен Лазар: настоящето винаги прониква в миналото. И обратното.
Беше трудно да се определи откъде точно идва звукът. Цялото хранилище действаше като ехо камера и толкова дълбоко под земята тя изгуби усет за посоките. Но ако криптата беше изградена в съответствие с плановете на черквата, тогава дъното, където беше сейфът на Сен Лазар, бе на изток. Следователно вратата бе запад, а дясната страна на пътеката — на север.
Ели беше почти сигурна, че централната линия на метрото минава на север от сградата на „Монсалват“.
Тя се затича към мястото, където четирите ръкава на черквата се сливаха. Заслуша се и започна бавно да се обръща. Определено шумът беше най-силен към северния кораб на черквата. Тя тръгна по него към задния край. Тук имаше три сейфа. На всяка врата беше изрисуван герб, а отстрани беше монтирана метална клавиатура.
Избра напосоки и започна да оглежда хералдическия знак на сейфа в центъра. Син щит, разделен от вълниста линия, и сребърни кръстове отгоре и отдолу.
Лазурна напречна черта, назъбена между четири кръста от сребро.
Тя отново направи справка с листа от папката, сравни цветовете с техните числа, след това ги набра на клавиатурата. Резето щракна и вратата се освободи. Тя я отвори и светна вътре с челника. Видя тясно помещение, дълбоко около метър и осемдесет. На пода бяха струпани обковани с желязо кутии. Тук боботенето беше по-силно, но стените бяха здрави и неотстъпчиви.
Опита вратата отдясно. Хермелин, два орнамента с формата на обърнато „V“, сребро. Първоначално кодът не сработи: сигурно трябваше да смята двете обърнати „V“ поотделно. Опита отново и този път вратата се отвори.
Веднага разбра, че това е мястото. Шумът тук беше още по-силен и проникваше откъм зазиданата с тухли дупка в задната стена. Преплетени лъчи червена светлина играеха по нея, идващи от сензор на тавана. Аларма. Но сега вече не се тревожеше за алармите. Питаше се дали баща й бе успял да стигне толкова далеч и дали той е пробил тази дупка.
Намери свещник и го използва като таран. Стоварваше го върху стената, докато не я заболяха ръцете. Тухлите бяха здрави, но не непробиваеми, а тя бе изпълнена с отчаяние. Който и да беше зазидал дупката, очевидно бе разчитал повече на алармата, отколкото на преградата. Или може би я бяха замислили като капан — пореден номер, за да изкушат непредпазливите. Стената се пропука и тухлите започнаха да се ронят. Тъмен тунел зейна отвъд. Тя изпълзя през отвора по корем, бутайки раницата си напред.
След няколко метра проходът свършваше пред решетка. Ели успя да се промъкне и изрита решетката. Отблъсна се, плъзна се през отвора и се приземи на крака.
Огледа се. На светлината от челника видя двойни релси, които завиваха в мрака. Между тях имаше и трети чифт, който проблясваше в сребристо. Дръпна се назад и се притисна към стената. Някъде наблизо се чуваше боботенето на пневматичен чук.
Релсите започнаха да съскат и да пламтят. Бяла светлина изскочи от завоя и се понесе към нея.
Когато стигна в банката, Дестрир беше паникьосан. Остави колата си в тясната уличка зад двата рейндж роувъра, които вече бяха пристигнали, и отиде право на петия етаж. Едва бе стигнал в кабинета си, когато звънна нощният портиер от „Кларидж“. Намерил господин Бланшар припаднал в леглото си.
— Диша нормално — увери той Дестрир. — За всеки случай повикахме лекар, ще пристигне всеки момент.
— Следи от насилие? Взлом?
Гласът на портиера прозвуча възмутено.
— Разбира се, че не.
Дестрир затвори и изпрати двама от хората си в „Кларидж“.
— Ако може да отвори очи, веднага го доведете.
Точно се готвеше да провери дневника на охраната, когато телефонът отново звънна. Едва не го остави на изчакване, но шестото чувство, което винаги му бе помагало да изпреварва събитията, го предупреди да погледне номера. Щом го видя, веднага вдигна. Един механичен, нечовешки глас попита:
— Знаеш ли кой се обажда?
Дестрир преглътна.
— Да.
— Какво се случи?
Разказа му всичко, включително онова, което беше предположил.
— Не мога да бъда сигурен, докато не говорим с Бланшар. И докато не хванем Ели Стентън.
В другия край на линията се чу шум като от засмукване, сякаш някакъв вентил се отваряше и затваряше.