— Има само два ключа за този сейф и единият от тях виси на врата ми. Вероятно другият е в ръцете на госпожица Стентън. В хранилището.
— Може ли да…?
— Ще бъда на самолета си след половин час. Стойте там.
Макар и омекотена от електрониката, заплахата в думите му беше ясна. Дестрир изпита необикновен, но спешен подтик да се оправдава.
— Ако Бланшар не беше…
— Бланшар знаеше какво прави. От вас се очакваше да ни защитавате.
Линията заглъхна. Дестрир още гледаше вторачено телефона си, когато един от хората му влезе.
— Не можем да влезем в хранилището, докато не пристигне старият — обясни му Дестрир.
— Нямаме ли план за действие в случай на проникване?
— Планът е, ако някой стигне до шестия етаж, да не може да избегне „златната решетка“. За такъв случай няма план.
— Поне няма къде да иде.
Дестрир се обърна отново към компютъра си и отвори дневника на охраната. На бледата светлина от монитора лицето му беше посиняло като на удавник.
— Боже мили!
02:01 — етаж 6: сейф 26: отворен.
02:02 — етаж 6: сейф 27: отворен.
02:04 — етаж 6: СЕЙФ 27: открито проникване.
— Друго проникване?
— Не е проникване, тъпако. Избягала е.
Стомана съскаше върху стомана. Бялата светлина се усили и понесе напред сред плетеница от прах и кабели, които покриваха стените на тунела. Ели знаеше, че трябва да се махне, но нямаше къде да отиде. Шахтата, от която изпълзя, беше прекалено високо, за да се върне обратно; дълбокият тунел бе прекалено тесен. Тя остана на релсите и светлината я ослепи. Времето сякаш се забави. Дали това беше последното, което бе видял баща й?
Затвори очи. Светлината проникваше с боботене през клепачите й. Чу се скърцане и жалното възмущение на стоманата. Ватманът сигурно я беше видял, но знаеше, че ще бъде твърде късно.
Шумът започна да утихва, кънтейки надолу по тунела. Така ли се умира? Не почувства удар, но при тази скорост, нямаше как да го усети.
Отвори очи и изстена. Ангелско сияние светеше право в лицето й. Дали това не беше Божият съд? Какво да каже?
Една сянка закри светлината.
— Мамка му, какви ги вършиш? Едва не се самоуби.
Ели закри очи с ръка. Чернокож мъж с жълта жилетка и бяла каска стоеше пред ниска платформа на колела. Гласът му звучеше гневно, но в него се усещаха и меки нотки, които напомняха за далечни топли места. Той я огледа от горе до долу.
— Къде ти е жилетката и каската?
— Аз…
— Проклети надничари. — Той се обърна. — Можеш да обясниш на шефа.
Директорът по поддръжката беше прошарен мъж с остро лице и зле ушит костюм. Ели си беше измислила легенда, докато чакаше пред кабинета му, но той не прояви интерес. Просто посочи лавицата над главата си, извита под купчина подвързани с найлон листове.
— Знаеш ли какво е това?
Тя поклати глава.
— Договорът за тази работа. Той казва всичко: колко дълги трябва да са болтовете, колко плъхове трябва да убия, с колко парчета тоалетна хартия мога да си трия гъза.
Той събра пръсти и се вторачи в нея.
— Там пише също колко работници мога да убивам. Можеш ли да познаеш бройката?
Ели не отговори.
— Нула. — Той отпи от пластмасова чаша кафе. — Ти си се изгубила и едва не попадна под влака. Това е произшествие, а такива не са ни разрешени. Искат да ги докладвам, но ако го направя, ще прекарам три дни до гушата в бумаги. Ще се оправим сами — но договорът забранява и това. Затова ще прекарам още три дни в писане на доклади. И ще се окажем със седмица назад от плана. Договорът казва, че трябва да плащаме обезщетение, ако се окажем със седмица назад. Моят началник ще ме нахока и ще се наложи да пиша друг доклад. Два милиона пътници ще ме проклинат и това само защото някаква глупава крава завила в погрешна посока. Чаткаш ли?
Ели кимна.
— Как се казваш?
Беше прекалено уморена, за да измисли нещо. Вторачи се в картата зад гърба му.
— Хейнолт.
— Ха, родена за тази работа, а? — Той не очакваше отговор. — И за какво те наеха?
— Чистене.
— Мамка му, все тези тъпи чистачи.
На повърхността започваше нов ден. Всички действащи лица в стария живот на Ели щяха да бъдат по местата си: метачът на ъгъла на улица „Трешъм“, шофьорът на камиона за доставки, продавачът на вестници, който вдига решетките на витрините. Но те щяха да си намерят други хора, на които да махат, бибиткат или да не обръщат внимание. Старият ден не беше приключил с нея. Беше хваната в капана на нощта, която никога нямаше да свърши. Влачеше се в мрака с екипа чистачи и плъховете, остъргвайки човешките отпадъци, полепнали по стените на станциите: валма прах, косми, плат и хартия. Имаше усещането, че събличат труп.