Мъжът до него не беше толкова спокоен. Отдалече изглеждаше като брат близнак на поета: заоблена фигура, още по-кръгла в палтото; къси крака и лице с малък сплескан нос. Дори носеше мека шапка. Оглеждаше множеството като крадец и на всеки няколко секунди хвърляше поглед към огромния часовник, сякаш чакаше някого. Макар и много рано, гарата беше пълна с бизнесмени, които се качваха на влаковете за Париж и Брюксел.
Човекът замръзна. Едно тъмнокосо момиче с джинси и суичър крачеше към него. Носеше раница, но на гърдите, както правят прекалено предпазливите туристи. Той тръгна до нея.
— Слава богу, успя да стигнеш дотук.
Тя не отговори. Какво би могла да каже, за да проумее последните двайсет и четири часа.
— Взе ли го?
Тя прегърна по-здраво раницата, като бъдеща майка, която пази издутия си корем.
— А сега можеш ли да ми кажеш за какво е?
— Нещо, което дълго чакахме да си върнем. — Той протегна неуверено ръка, за да вземе раницата, но тя се дръпна. Очевидно още не беше готова.
— Не мога да ти опиша какво постижение е това. — Прозвуча като директор на училище при раздаването на бележниците. — Нямаш представа колко мъже се провалиха там, където ти успя. Наистина не е за вярване… — Помъчи се да намери думата. — … Победа!
„Тя няма да върне татко, нито мама.“
— Задействах някаква аларма — произнесе тя делово. — Знаят, че е откраднато. Сигурно са плъзнали из цял Лондон, за да го търсят.
Хари кимна.
— Пратихме хора да наблюдават банката. Около два през нощта светна като коледна елха. Страхувахме се от най-лошото. — Той погледна през рамо. — Възможно ли е да са те проследили?
— Не и по пътя, по който дойдох.
Хари бръкна в джоба си и извади тънък хартиен плик.
— Там, където отиваш, също не могат да те проследят. Запазих места в следващия влак за Париж.
— Не си нося паспорта.
— В плика има. Сега се казваш Джени Морган. Щом стигнем Париж, можем да прекосим цяла Европа, без да оставим следи. Ели, ще те предпазим. Обещавам.
Спуснаха се с ескалатора в чакалнята за заминаващи и изчакаха двайсет минути, докато обявят влака им. Въпреки всичко, което беше преживяла, това се оказа едно от най-тежките неща. Наблюдаваше как стрелката скача от секунда на секунда и ги броеше, докато не реши, че ще полудее. Хари й купи кафе, но тя го остави да изстине в ръката й. Най-сетне съобщението прозвуча; закрачиха по движещата се платформа, която ги отведе на перона, и заеха местата си във вагона. Ели се вторачи през прозореца, опитвайки да накара с мисълта си влака да тръгне. Гледаше как хората се качват във вагона. Сякаш се бяха наговорили — всички носеха огромни количества багаж, чието подреждане отнемаше много време. Семейства с деца, които заминаваха за междусрочната ваканция; бизнесмени, които удължаваха командировката си и през почивните дни; момчета и момичета с раници, които поемаха за следващата част от своя маршрут. И двама мъже с дълги черни палта и черни кожени ръкавици, които не носеха никакъв багаж.
Ужас пропълзя в душата й и тя се вкопчи в ръката на Хари.
— Тези мъже. Това са хора на Бланшар.
Хари се изправи като глътнал бастун.
— Сигурна ли си?
— Бяха на погребението на майка ми. — Изпита съкрушителна безпомощност, каквато не беше усетила дори в тунела, когато ярката светлина се носеше срещу нея.
— Как са успели да дойдат тук?
— Трябва да са те проследили.
Ели го погледна с празен поглед.
— Не биха могли.
Хари погледна към издутия джоб на джинсите й.
— Нали не си…?
Тя извади телефона от джоба си и се вторачи в него. Червени букви се появиха под огледалния дисплей, когато телефонът започна да вибрира. Звънеше.
Хари скочи на крака и я издърпа да стане.
— Ели, бягай оттук. Върви!
Хари се спусна през вагона. Един шафнер се опита да го спре, но той го избута, като крещеше, че е забравил чадъра си. Дръпна една раница от полицата за багаж и изскочи на перона. Ели се поколеба само секунда, след това грабна раницата си и хукна в противоположната посока.
В края на перона ръководителят на движението с островърха фуражка наду свирката. Вратите се затвориха със съскане. Семафорът светна в зелено.