Препъвайки се в протегнати крака и захвърлени сакове, Ели стигна до вратата на вагона точно в момента, когато тя се затвори. Започна да блъска бутона, но напразно. Перонът започна да се отдалечава: през прозореца видя Хари и двамата мъже от „Монсалват“ като манекени зад витрината на магазин. Хари беше повален на земята и един от мъжете беше наведен над него като куче, което се готви да захапе плячката за гърлото си, докато другият претърсваше раницата, която Хари беше отмъкнал. Тя ги гледаше, докато перонът не изчезна от погледа й. Искаше да изкрещи, но от устата й не излезе никакъв звук.
Притиснат към перона, Хари погледна врага си в лицето и усети как иглата прониква във вената му.
— Това няма да те убие — каза му мъжът. — Искаме малко да си побъбрим.
Другият мъж беше свършил с претърсването на раницата.
— Не е тук. Сигурно е останало във влака.
Хари чу трополене на тичащи крака по бетона, но не очакваше да бъде спасен. Предполагаше, че са си измислили някакво оправдание. Чувстваше как отровата се разлива из тялото му; скоро нямаше да е в състояние да отрече каквото и да било.
Притиснаха ръцете му към тялото, но той все пак успя да бръкне в джоба си. Имаше две капсули. Възнамеряваше да даде едната на Ели, но не остана време.
Единият мъж се изправи и започна да обяснява на притичалите гарови служители, че Хари е избягал от частна лудница. Откраднал някаква раница — има ли начин да бъде върната на собственика й? Бил упоен, дали ще им помогнат да го вдигнат…
Движението разхлаби хватката около ръцете му и това беше мигът, нужен на Хари. Той измъкна ръка и пъхна капсулите в устата си. За всеки случай сдъвка и двете, докато враговете напразно се опитваха да разтворят челюстите му.
В последния си миг на този свят Хари се помоли да не хванат Ели.
Ели слезе от влака на гара Ебсфлийт. Шафнерите се опитаха да я спрат, казаха, че не може да използва „Юростар“ за вътрешни пътувания. Обаче тя се разплака, развика се за извънреден случай в семейството и накрая те я пуснаха. Огледа перона, ужасена, че хората на Бланшар може да са предположили нейния ход и да са стигнали тук първи, забелязвайки суматохата, която причини. Обаче пътуването й беше продължило само петнайсет минути и дори Бланшар не би успял да измисли по-бърз начин да прекоси Лондон до предградията му. Гледаше как влака излиза от гарата — бетонна пустиня, лампи и огради от телена мрежа, които й придаваха вид на концлагер. Във вагона, на полицата за багажа, телефонът й продължаваше да излъчва невидимия сигнал, който описваше нейния напредък към тунела под Ламанша и Франция. С малко късмет щяха да минат часове, преди да разберат, че не е във влака.
Влезе в гаровия салон и се загледа в таблото със заминаващи влакове. В нейните шокирани и изтощени очи имената се сливаха в безсмислена празнота, в някакво несъществуващо място. Раменете я бодяха от тежестта на раницата. Питаше се какво ли има в нея, но не смееше да го извади на обществено място. Какво бе толкова ценно, че да оправдае подобно насилие?
Унасяше се и опита да се съсредоточи.
Носиш в раницата си нещо, заради което баща ти е умрял, а „Монсалват“ са готови да убиват, за да си го върнат. Може би Хари има приятели, но той е мъртъв и не можеш да се свържеш с тях. Сега си сама.
Къде ще идеш?
32.
Ил де Пеш, 1142 г.
Трупът на графа лежи обезглавен на пода. Около олтара има локви кръв. На вратата двама мъже отблъскват охраната, която пристигна твърде късно. Малегант откъсва капака на златния реликварий, надниква вътре и го запраща към прозореца. Стъклото се напуква, кости и прах падат от ковчежето.
Той махва към страничната врата на параклиса.
— Оттам.
Четирима влизаме след него в малката ризница. На масата лежи връзка ключове. Малегант ги грабва, след това ни извежда през друга врата в двора. Вляво от нас охраната още нахлува в параклиса. Ние им се нахвърляме като вълци и бързо ги изколваме.
Усещам нещо да ме драсва по лицето, но е прекалено твърдо за дъждовна капка. Малък кратер се е появил на стената пред мен, издълбан от пусната с арбалет стрела. Хвърлям се на земята. Човекът до мен не вади такъв късмет. Стрелата го удря в рамото, минава през плетената ризница и остава в гърба му. Мисля дали да не я извадя, но това само ще усили кървенето.
Около нас изтракват още стрели. Идват от прозорците на кулата.
— Трябва да влезем — казва Малегант.