33.
Оксфорд
— Ели?
Дъг надникна иззад вратата в мрака. Топла жълта светлина го обгръщаше като ореол; отвътре се носеха миризмите на пържен лук и бекон, от които устата й се напълни със слюнка.
— Може ли да вляза?
— Разбира се. Добре ли си? Защо не отговори на съобщенията ми?
Зърна се в огледалото в коридора и разбра защо той изглежда толкова стреснат. Лицето й беше сиво и изтощено. По челото й още имаше мръсотия от метрото, а сълзите бяха оставили дълги сребърни ивици по бузите. Не си спомняше да е плакала.
Залитна напред, но Дъг я хвана. Заведе я във всекидневната и й приготви чай. Имаше старомоден чайник, който свиреше, когато водата заври; миризмата на газ и пара събудиха у нея спомени за зимните вечери в кухнята с майка й. Тя отново заплака.
— Защо не се измиеш?
Заведе я горе и напълни ваната. Част от нея възрази, че няма време, че не е безопасно. Напрежението пулсираше. Но не устоя. Водата беше толкова гореща, че накара кожата й да порозовее.
Лежеше почти под водата, лицето й се потеше от парата, а косата й бе пръсната по повърхността, сякаш се давеше. Дъг седеше на пода до закачалката за кърпи. Със своя рибарски суичър и чашата чай изглеждаше някак успокояващ.
— Получих съобщението за майка ти. Много съжалявам.
Каза го внимателно, но не скри укора. Ели се плъзна още по-дълбоко във водата.
— Кога беше погребението?
— Вчера. — Имаше усещането, че е било преди милион години.
— Ще ми се да бях присъствал. Не зная какво става с нас, но…
— Не е това. По-налудничаво е, отколкото можеш да си представиш. — Сълзите потекоха отново и започнаха да се смесват с потта по лицето й. — Онова, което се случи с мама, не е всичко. То е… — Тя се плъзна под водата, после се надигна. — Трябва да ми помогнеш.
Дъг се наведе към нея. Изглеждаше объркан.
— Не искаш ли да ми обясниш?
Тя започна от началото, макар да не му каза всичко. Чудеше се дали той осъзнава това, дали забелязва местата, където разказът й е необяснимо смътен, и дали осъзнава, че тези места изскачат винаги когато стане дума за Бланшар. Той се оказа празното пространство в центъра на нейната история. Докато разказваше, разбра колко малко смисъл има в думите й без него.
Може би разказът й беше толкова невероятен, че Дъг не забелязваше пропуските. Той слушаше мълчаливо и накрая зададе само един въпрос.
— И за какво е било всичко?
Ели се вторачи в тавана.
— Не знам. Не посмях да отворя кутията на обществено място.
Дъг погледна към ъгъла, където раницата лежеше до купчина дрехи.
— Да погледнем ли?
Тя намери свои стари дрехи, които беше оставила тук през лятото, и се преоблече. След това навлече един от дебелите суичъри на Дъг. Харесваше тежестта му и мъжката му миризма.
Дръпнаха пердетата във всекидневната и коленичиха на пода, както правят децата на Коледа. Ели отвори раницата.
Вътре имаше само картонена кутия и кожен тубус. Възможно ли бе да са толкова ценни, че да си заслужава да умреш? По прозорците барабанеше дъжд и някакъв инстинкт ги подтикна да погледнат към тях. Ели си спомни какво бе казал Бланшар веднъж. Парите са измислица, отлагане на неверието. Стойността е онова, за което две страни могат да постигнат съгласие в даден момент. Бланшар смяташе, че си заслужава да убиваш за това. Баща й е вярвал, че си заслужава да умреш за него. Това вече беше някакъв вид съгласие.
Дъг сряза лепенката на кутията с кухненски нож. Ели вдигна капака и те се вторачиха вътре.
Лондон
В живота си Дестрир беше имал лоши дни, някои наистина ужасни дни, но това надминаваше всичко. Беше буден от един сутринта, а още не беше намерил Ели. С липсата на сън можеше да се оправи, проблемът беше в липсата на резултати. Вече беше ходил до Париж. Беше чакал с хората си на Гар дю Норд и бе наблюдавал как пътниците се изсипват от влака, докато вагоните не се изпразниха. Сигналът от телефона твърдеше, че тя е още във влака. Затова той вдигна един изхвърлен билет и успя да се качи с оправданието, че си е забравил нещо. Откри телефона на една лавица за багаж. Гаровите служители и чистачите не можаха да разберат защо изпадна в такава ярост, след като намери забравената вещ.
Пътуването до Лондон беше дълго, а сега трябваше да се изправи пред Бланшар и Сен Лазар.
Той изпука с пръсти и си наложи да бъде спокоен. Не обвиняваше себе си, никога не бе изпитвал вина. Ако изобщо чувстваше нещо, това беше чиста ярост — ярост, защото тези хора бяха прекъснали грижливо подредения му живот. Омразата подклаждаше желанието му за отмъщение. Ще ги намери и разкъса на парчета, ще ги накара да платят заради онова, което му бяха причинили. Ще намери Ели, ще върне кутията и всичко ще бъде наред.