Обаче трябваше да го направи бързо. Вината може и да не беше негова, но това определено бе негово задължение. А мъжете, които чакаха на петия етаж, съвсем не се славеха като търпеливи.
И така, къде е отишла? Не обратно в Нюпорт — имаше хора там, които наблюдаваха къщата. Нито в апартамента в Барбикан. Беше го разпорил по шевовете, но нищо не откри, а и не смяташе, че е толкова глупава. Дали нямаше резервна среща с враговете?
Прегледа последните имейли, които беше получила, и телефонните обаждания, търсейки нещо необичайно. Номера на които е звъняла и е затваряла, преди някой да вдигне, разговори, продължили по-малко от минута. Нямаше нищо. Трябваше да признае, че е действала умно.
Спря, когато попадна на номер, който изглеждаше странно. С оксфордски код. Влезе в контактите й и веднага откри името. Дъг.
Не го ли беше зарязала?
Намери записа на последния разговор с Дъг и се вслуша. Обичам те. Издайническата пауза. И аз те обичам.
Не беше много, но знаеше, че е прав. Усетът му го подсказваше. Взе асансьора до подземния паркинг и се пъхна в астон мартина. Натисна газта и ревът на двигателя отекна в затвореното пространство.
Джипиесът му съобщи, че пътят ще му отнеме деветдесет и седем минути. Каза си, че би могъл да свали времето под час.
Оксфорд
Ели пъхна ръце в кутията и извади съдържанието й — куб със стени около трийсет сантиметра. Повърхността му беше черна, студена и твърда като обсидиан, гладка като стъкло. Ели го завъртя на килима, търсеше панти, пукнатина или капак. Но виждаше само собственото си криво отражение. Кубът беше изненадващо тежък, но тежестта не беше равномерно разпределена. Едната страна определено беше по-тежка и Ели предположи, че тя е отдолу.
— Имам чук — обади се Дъг.
Ели не отговори. Спомни си първия си работен ден и двете парчета черна пластмаса на бюрото й, сякаш артефакти от изгубена цивилизация или от извънземен разум. Претърколи куба, за да се изправи на долната си част, и плъзна ръка по блестящата повърхност.
Блесна червена светлина — светещи числа, които се рееха в мрака под повърхността. Само дето вместо клавиатура имаше мрежа с букви, подобна на кръстословица.
— Предполагам, че не знаеш паролата — подхвърли Дъг.
Тя поклати глава.
— Имам приятел в математическия факултет, който работи и в областта на криптографията. Може би ще успее да ни каже повече.
Ели не си направи труда да опровергае предположението му. От часовника на стената виждаше, че е тук повече от час. Напрежението отново я завладя.
Тя остави черната кутия и дръпна капака на кожения тубус. Бръкна вътре. Навито парче хартия — не, велен, още мек на пипане. Извади ръкописа внимателно и го сложи върху масичката за кафе.
За пръв път, откакто челюстите на сейфа се затвориха с трясък, тя изпита надежда. Най-накрая нещо, което можеше да има някаква стойност. Приличаше на стихотворение — осем реда, изписани с ясен средновековен почерк, който приличаше на Бланшаровия.
— Това не е ли…?
— Старофренски — отговори Дъг.
Тя долови смайването в гласа му и вдигна очи.
— Какво? Дава ли някаква следа?
Той поклати глава.
— Вече съм го виждал.
— Поемата?
— Същото парче велен. — Той се вторачи в очите й, не по-малко объркан от нея. — Държах го в ръцете си.
— Това е невъзможно. Тази сутрин го извадих от сейфа.
Дъг посочи място малко под средата на страницата, където текстът леко се отклоняваше заради малка дупка във велена.
— Знаеш ли как се прави пергамент? Издърпваш го да се опъне здраво в рамката, както се опъва кожа на барабан, след това го стържеш с нож, докато не стане тънък като хартия. Краищата на ножа са извити, но понякога някой ъгъл закача кожата и я пробива. Напрежението в рамката е такова, че дори дупка от игла може да бъде разтегната така, че да пъхнеш пръст в нея.
Ели кимна. Знаеше това.
— Обаче веленът е скъп, особено през дванайсети век, затова не хвърляш целия лист заради някаква си малка дупка, а просто я заобикаляш. Тази дупка на осмия ред я е имало, когато е написана поемата, и я имаше и преди три месеца, която я огледах.