Ели още не разбираше.
— Помниш ли господин Спенсър и неговия шотландски замък?
Помнеше ли? Оттогава се бяха случили толкова много неща.
— Възрастният човек в инвалидната количка. Стиховете, които искаше да проуча. — Дъг посочи парчето велен.
Господин Спенсър. Наградата „Спенсър“. Тогава се беше учудила, но го отхвърли като съвпадение.
Фондация „Спенсър“. Холдинг „Льогран“. Инвестиции „Сен Лазар“ (Обединеното кралство).
Нави велена и го пъхна в тубуса. Издаде кух звук, когато се удари в дъното — решителен звук. Дъг не разбираше.
— Не искаш ли да разбереш какво пише?
— Трябва да тръгваме.
— Къде?
— Където и да е. Мъжът, който притежава сейфа, моят клиент Сен Лазар, е и твоят господин Спенсър. Не зная защо те е замесил, но очевидно знае всичко за теб. Вероятно знае и за връзката ни. Ще дойдат тук.
Повдигна ъгъла на пердето и погледна към улицата. Паркираните в редици автомобили стояха като часовои покрай бордюра: зад мокрите им стъкла не се виждаше нищо, освен отблясъците на уличните лампи. Дали някой не чакаше в една от тях?
— Влакът е чак след час.
— Никакъв обществен транспорт. Ще наблюдават всички гари и летища. Трябва ни кола.
Дъг разтвори ръце в знак на безсилие. Нито той, нито тя притежаваха автомобил.
— Можем да наемем на гарата.
— Не можем. Никакви кредитни карти. — Тя забеляза погледа, който й стрелна. — Още ли не си разбрал? Тези хора могат да душат навсякъде. Ако ни намерят, ще ни убият. Ако ме мислиш за луда, просто кажи, и ще тръгна сама.
Погледът му се зарея към кожения тубус.
— Добре. Да вървим.
— Можеш ли да намериш кола?
— Вероятно. — Нямаше голямо желание да се впусне в подробности, но яростта в погледа й сломи съпротивата му. — Люси има и веднъж ми я даде назаем. — Той тръгна към стълбите. — Само ще си събера нещата.
34.
Залив Морбиан, Франция, 1142 г.
Откъде знае името ми?
Това не е големият ми проблем, но не мога да го отмина. Съзнанието ми се рее спокойно, докато тялото ми се мята и рита срещу съдбата си. Аз съм Йов, който се бори срещу водата, морето, самото начало. Зная, че не мога да победя, но и не мога да спра да опитвам. Ако Бог иска Своята победа, трябва да Си я заслужи.
Откъде знае името ми?
От лодките морето изглеждаше толкова спокойно. Сега, когато съм в него, дори най-леката вълна се издига над главата ми. В промеждутъците виждам само вода; а от върховете — мъгла. Изгубих бронята си, но са нужни всичките ми сили, за да се задържа над водата. Тя е ледена. Тялото ми се издига и спуска с вълните: всеки път, когато се спусне, водата се издига малко по-високо. Скоро ще се удавя.
Нещо ме удря по рамото, по-твърдо е от вълните. Почти не го почувствах, но въпреки това ме ядосва. Не искам никой да ме кара да бързам към смъртта. Оглеждам се. Тъмна маса минава покрай мен, подобна на огромна риба, която пори водата. Но вместо от люспи, хълбоците й са от дърво и катран.
Лодка.
Протягам ръка и се вкопчвам в борда. Вероятно това им изкарва акъла, но ме издърпват в лодката. Трима мъже. По възрастта и лицата им предполагам, че са баща и двама синове. Оглеждат ме и не намират нищо хубаво. Лежа на дъното и вдишвам миризма на сол, кръв и мъртва риба. Не ме заговарят.
Влизаме в скалист залив. Зелени водорасли се реят от черни скали. Синовете прецапват до брега, за да проверят заложените кошове. Бащата вторачва в мен черен поглед: не ме иска на лодката си. Въпреки че съм полуудавен и почти гол, пак означавам неприятности. Той търка амулета, закован на напречната греда, за да прогонва злото. Мисля си, че може да се опита да ме убие. Прехвърлям се през борда и прецапвам до брега. Под голите ми стъпала ракообразните и черупките на стридите са остри като бръсначи. Мъжете при кошовете ме наблюдават. Не се опитват да ме спрат.
Спуска се нощта. Следобед мъглата се разпръсна, но сега се издига още по-гъста. Препъвам се в мрака. Не смея да спра. Замръзвам — мократа риза е залепнала за тялото ми като грях. Ако легна да поспя, вероятно никога не ще се събудя.
Дум. Блъснах се в камък. Залитам настрана, притискайки коляното си. Дум. Друг камък се забива в лакътя ми. Правя крачка назад и едва не се премятам през трети.