Луната се показва иззад един облак. Застанал съм сред поле с камъни, правоъгълни скали, които са обърнати в една посока. Прилича на черковен двор, но по тях няма надписи. Простират се редица след редица дълбоко в мъглата, която се вие около тях.
Зная къде съм. Аз съм мъртъв. Какво облекчение. Питам се дали съм умрял в замъка — дали рибарят е бил призрак, който ме превози до отвъдния свят, или съм умрял, след като слязох на брега. Няма значение. Сега съм призрак.
Това раят ли е? Не прилича на пъкъла.
Чувам шум в мъглата. Звънтене на броня и глух удар, когато някой се блъска в камък. Тиха ругатня.
Дали е ангел? Демон? Или призрак? Хвърлям се зад един камък и се заравям в мъглата.
— Питър — провиква се той. — Питър от Камрос.
Не разпознавам гласа. Не е на Малегант.
Откъде знае името ми?
Бог знае всичко. Не съм сигурен дали и ангелите знаят всичко, но предполагам, че Бог им казва нужното. Обаче той изруга, когато се блъсна в камъка. Ангелите не ругаят.
Наистина ли съм мъртъв? Вече не съм толкова сигурен. Свети Йоан казва за рая: Там няма болка, нито тъга, нито плач. В рая нямаше да си ударя крака. Там сърцето ми нямаше да блъска така.
Накрая страхът ме убеждава. Ако бях мъртъв, щях да съм го забравил. Но щом не съм умрял, къде съм? И кой е този?
Още шум — дрънчене на плетена ризница, като от монети, подскачащи в кесия. Оглеждам се, опитвам се да преценя откъде идва звукът. Виждам само камъни.
Далече вляво от мен от гората се чува бухал. Решавам, че моят преследвач може да се е разсеял и надниквам над ръба.
За миг луната блясва ярко. На няколко крачки от мен стои рицар. Гологлав е, но халките на ризницата му проблясват като рибешки люспи на лунната светлина.
— Питър? — провиква се той.
Откъде знае името ми?
Луната се скрива зад облак. Той изчезва за мен — и аз за него. Лягам на земята и започвам да пълзя.
Може и да не съм мъртъв, но съм сигурен, че съм в кошмар — хванат в капана на безкрайното, безлично гробище, лазещ на четири крака, преследван от враг, когото не мога да видя. В стремителното си бягство се блъскам в камък след камък. Налитам в един с главата напред и чувствам раздираща болка. Обаче се измъквам. Краката ми са тихи на мократа трева; той не може да помръдне, без железният хор да съпровожда всяка негова крачка. Лъкатуша между камъните, следвайки бухала в гората. Шумът от рицаря става все по-далечен.
Влизам в гората. Ужасът, който почувствах между камъните, още ме държи в хватката си. Понякога откривам пътеки и вървя по тях; понякога просто карам направо. Клоните ме дърпат и драскат и скоро оставам без риза. Но не спирам.
Коренът ме препъва и се просвам на земята. Главата ми се пръска; кожата ми е издрана; крайниците ми са разкървавени. Лежа гол и се питам дали някога ще успея да стана.
Нещо пука и шумоли в шубраците. Чувам шум от душене. Това животно ли е? Лисица или вълк? Представям си, че ме разкъсва и измъква вътрешностите ми от корема, а аз съм принуден да гледам. Може би все пак съм се озовал в пъкъла.
Създанието се извлича от шубраците. Навежда се да ме погледне: чувствам топлия му дъх върху бузата си. Чувствам ръка или лапа на гърба си.
Обръща ме. Вторачвам се в него.
35.
Оксфорд
Дестрир остави колата в края на улицата и се върна пеша до адреса, който му бяха дали. Наложи си да не върви много бързо — не искаше да привлича внимание. Астон мартинът беше достатъчно запомнящ се.
Намери къщата. Пердетата бяха дръпнати, но вътре светеше — това беше добре. Нахлузи бронзов бокс на дясната си ръка, а с лявата почука. Никой не дойде до вратата.
Извади мобилния телефон на Ели и набра номера на Дъг. Вдигна капака на пощенската кутия и чу как телефонът звъни някъде вътре. Никой не вдигна, нямаше и шум от движение.
Изчака още минута и реши да влезе. Къщата беше на колежа и я бяха използвали много студенти. Ключалката се оказа смешка. Трябваха му трийсет секунди, за да влезе, и още деветдесет, за да установи, че къщата е празна.
Но чайникът беше още топъл. В банята огледалото беше замъглено от пара, мокри стъпки се очертаваха по мокета, а хавлията на вратата беше влажна. В ъгъла до коша за пране намери женски чорап.
Изтича навън и огледа улицата. Беше пуста.
На три преки оттам Дъг и Ели седяха във взетия назаем нисан и чакаха вентилатора да издуха влагата от предното стъкло. На тротоара дребно момиче с тесни джинси и тясна блузка гледаше тревожно.