— Тя е просто приятелка — каза Дъг.
Ели не го беше питала. Седеше приведена на предната седалка и се опитваше със силата на волята си да накара стената от мъгла пред нея да се разнесе. Нямаше да съди Дъг.
На предното стъкло се очерта чиста ивица с формата на полумесец. Дъг смъкна стъклото.
— Благодаря ти — каза отново на Люси.
— Карай внимателно.
Отлепиха се от тротоара, преди тя да размисли. След като минаха половината пряка, Дъг натисна спирачките.
— Какво има? — Паниката никога не беше далеч.
— Забравих лампите.
— Зарежи ги — помоли Ели. — Обещавам, че аз ще платя тока.
Ако изобщо се върнеха. Не го каза, но Дъг долови мислите й. Включи на скорост и потеглиха отново.
— Къде отиваме?
МК „Нордуинд“, Северно море
Седяха до пластмасова маса и ровеха из храната: яйца, боб, анемичен бекон и наденички, които бавно лоясваха. Отвън сиви вълни се издигаха и спадаха под сивото небе.
Щеше да е по-бързо да тръгнат от Дувър, но Ели настояваше да избягват Лондон и магистралите. Дъг завъртя очи, но не започна да спори: кара цяла нощ, пресичайки страната по второстепенни и черни пътища, докато на разсъмване влязоха в Харвич. Чакането на ферибота беше мъчително — застанаха в бетонния коридор и Ели постоянно надничаше в огледалата на колата, докато Дъг спеше. Едва не й прилоша, когато трябваше да си покажат паспортите, но граничният полицай им хвърли само бегъл поглед. Едва когато носът се затвори, тя огледа лицата на пътниците, които се качваха на горната палуба. Щом видя как кейовете се смаляват зад тях, си позволи да се отпусне.
Дъг огледа с присвити очи парче наденица и реши, че си заслужава риска.
— Да изясним нещата от самото начало.
Ели остави чашата с кафе.
— Цялата тази работа има две страни. „Монсалват“, Бланшар и останалите и… една конкурентна организация.
Наречи го братство, ако искаш, но ние нямаме нищо против жените.
— Зад „Монсалват“ стои френски милионер, който се казва Мишел Сен Лазар. Твоят господин Спенсър. Каквото и да има в кутията, предците на Сен Лазар са го отнели на Братството преди векове.
— Така казва твоят приятел Хари.
— Трябва да му вярвам. — Преди два месеца и през ум нямаше да й мине, че ще каже това. — Не мога да го направя сама.
Дъг я погледна уморено. Имаше сенки под очите, а лицето му изглеждаше сиво заради поникналата брада. Въпреки това се опита да пусне усмивка.
— Не си сама.
Ели се протегна над масата и стисна ръката му.
— Знам. Но няма да оцелеем дълго, докато бягаме. Първо ще свършим парите. Всичките ми кредитни карти са от „Монсалват“. Веднага щом разберат, че сме заедно, вероятно ще намерят начин да блокират и твоите. Или ще ни проследят, ако ги използваш.
По лицето му се изписа недоверие.
— Нали не забравяш, че са банка. Могат да правят такива неща. Каквото и да сме им откраднали, няма да оставят камък необърнат, за да си го вземат.
— Можеш да им го върнеш.
— Вече съм взела страна. Тази организация, Братството, или както щеш ги наречи, са единствените, които могат да ни защитят. — Тя стисна палци и се помоли да е истина. — Трябва да ги намерим.
— И как ще го направим?
Ели отпи от кафето и направи гримаса. Имаше вкус на прах за пране.
— Не знам — призна тя. — Хари беше единствената ми връзка.
От кея в Харуич три пъти се беше опитала да се свърже с номера, който й беше дал. Ако никой не вдигне, остави съобщение за Хари от Джейн. Телефонният секретар се беше включил, но тя не остави съобщение.
— Вероятно е мъртъв или нещо още по-лошо.
Корабът се издигаше и спускаше по вълните. Малко дете с жълт балон залитна по пътеката между масите, падна и започна да хленчи. Ели изпита съчувствие.
— В Люксембург има фирма, която „Монсалват“ току-що поеха. — Средно голям европейски индустриален концерн. По историческа случайност те притежават нещо, което ни принадлежи. — Те имат нещо, което ги свързва с хората на Хари. Ако го намерим, може би ще открием как да стигнем до тях.
— Ако го намерим? — повтори Дъг. — И какво, ще идем и ще попитаме дали разполагат с адреса на древно тайно братство?
Ели си позволи лека усмивка.
— Да, нещо подобно. Освен ако нямаш по-добра идея.