Очите на Дъг се затвориха и главата му клюмна. Шофирането през цялата нощ го беше изтощило; не можеше повече да отблъсква съня. Ели протегна ръка и го задържа точно преди да забие лице в закуската си.
Близо до Бастон, Белгия
Дъг шофираше. Ели бе сложила два листа върху справочника с картите на коленете си. На единия имаше копие от стихотворението, а на другия бе преводът.
— Господин Спенсър ме помоли да я преведа — обясни Дъг. — Исках да запазя формата на оригинала, затова преводът е в осем стиха. В оригинала са осем срички на ред — такъв е стандартът в ранните френски романси.
— Романси…?
— На романски език. В древния Рим съществувал писмен латински и негови вулгаризирани разновидности в различните краища на империята, наричани романски. Когато империята рухва, латинският се запазва, а романският се развива в езици, които по-късно се превръщат във френски, испански, италиански и така нататък. През дванайсети век, когато хората започват да пишат на тези езици, произведенията са наричани романси, за да ги различават от писаните на латински. Няма нищо общо с романтичната любов. Дори днес френската дума за новела е „роман“.
— Хубаво. — Ели се наведе и зачете превода, като се опитваше да потисне прилошаването от возенето.
Колата друсна в дупка на пътя. По някаква причина Ели се почувства обхваната от отчаяние.
— Какво мислиш за текста? — полюбопитства тя.
— Ами от една страна, мисля, че зная, кой го е написал. Кретиен дьо Троа. — Той забеляза реакцията й. — Какво има?
Бланшар й бе подарил негова книга за Коледа. Но Дъг не знаеше, че на Коледа е била в Швейцария, не знаеше, че е била там с Бланшар, и със сигурност нямаше представа защо й даде ръкопис от дванайсети век като коледен подарък. Ръкопис, който тя остави, както и всичко друго, в апартамента в Барбикан.
— Видях книга с негови стихотворения в една от къщите на Сен Лазар. Защо реши, че е той?
— Заради езика и метриката, които са в неговия стил. Предметът също е важен: рицари и девици. Кардюл е едно от местата в куртоазната литература, където е пребивавал дворът на Артур. Смятаме, че става дума за днешния Карлайл.
Дъг замълча, за да се съсредоточи, защото ги задминаваше бял микробус. Пътуваха из Ардените, а пътят се изкачваше по стръмни хребети и се гмурваше в дълбоки гористи долини. Подходящ пейзаж, за да си представи човек странстващи рицари в търсене на дами и съкровища.
— Обаче същинската следа е в текста. Погледни. Рицар Христов… от Троа. Кретиен на френски означава „християнин“. И Троа, както сега изговарят наименованието на древния град Трой. Кретиен дьо Троа.
— Щом казваш.
— Цялото стихотворение е загадка. Когато Спенсър каза, че крие тайната за изгубено съкровище, помислих, че е откачил. Обаче сега ми се струва, че е прав. Коравата изсъхнала земя е пергамент и поетът, Кретиен, драска по нея с тръстиковото си перо като с плуг. Той засява нещо в пергамента, скрива го в стихотворението.
— Как?
— Първите две строфи звучат така, сякаш са следа за нещо. Заплетени пътища… благородни турнири… негово право… може би се очаква да намериш лабиринт и да вървиш надясно. — Забеляза как го изгледа Ели и побърза да добави: — Или нещо такова.
— Ти подбираш думите и се опитваш да им припишеш някакъв смисъл. — Тя затвори справочника с картите заедно със стихотворенията. — Както и да е. Ако твоят господин Спенсър е всъщност Мишел Сен Лазар, какво търси още? Съкровището беше вече в хранилището му.
— Тогава защо се е обърнал към мен?
— Заради мен. Бланшар направи всичко, за да ме привлече по-близо. Той ме нае. Заведе ме в хранилището. Да те накарат да проучваш стихотворението, трябва да е било част от същия план. Знаеше, че сме гаджета; сигурно е предположил, че ще ми кажеш.
— Защо?
Това беше въпросът от мига, в който твърдият плик падна през отвора за поща в Оксфорд. Защо тя? Сега вече знаеше отговора.
— Използваше ме като примамка. Знаеше, че баща ми е бил част от това Братство. Сигурно е смятал, че като ме въведе в „Монсалват“ и размаха тези парченца от пъзела пред мен, ще накара Братството да се разкрие.