— Което и са направили. — Дъг стигна до хребета на хълма и превключи на по-висока предавка. Погледът му беше впит в пътя, макар че той беше широк и празен. — С тази разлика, че вече не си примамката, а плячката.
Люксембург
Беше странно да бъде отново в Люксембург — същото чувство изпитваше, когато се прибираше в Нюпорт от университета. Сякаш си пристигнал в призрачен град, с тази разлика, че градът живееше, а призракът беше тя.
Призрачна тишина беше обхванала и седалището на „Талхюет“. Ели беше видяла документите с офертата и знаеше, че след шест месеца сградата ще бъде продадена, половината служители — безработни, а останалите — преместени в бизнес парк някъде в предградията. Беше облечена с черна полиестерна пола и сако от почти същата материя: били са евтини като нови и още по-евтини в магазина за дрехи втора ръка, където ги намери. Плътни чорапи, купени от автомата на една бензиностанция, допълваха облеклото й. То не предлагаше замайващи гледки, но заедно с картата от „Монсалват“ й помогна да мине през приемната и да стигне до кабинета на изпълнителния директор. Надяваше се на рецепцията да не са забелязали, че трепери.
— Разкажете ми всичко за Мирабо.
Клод Дьорнер, изпълнителният директор, се размърда в стола си и се намръщи. Беше на средна възраст, с типичното за тази възраст отпускане. Добре оформеният му мустак беше най-стегнатото нещо у него.
— Какво е Мирабо? — попита той.
— Не ме размотавайте. — Страхът изостри поведението й. Ами ако Бланшар се бе сетил, че ще дойде тук? Ако наблюдаваха мястото? — Ще работя в екипа по интеграцията — излъга тя — и ще правя оценките кои служители могат да допринесат за корпоративната синергия, от която имаме нужда. Естествено, че съдействието ви ще бъде взето под внимание.
— Заплашвате ли ме?
С увереност, каквато не изпитваше, Ели седна и кръстоса крака.
— Просто ми разкажете всичко за Мирабо.
— Уверявам ви, никога не съм чувал за него.
Може би казваше истината. Ели погледна към компютъра на бюрото му.
— Можете ли да влезете?
Дьорнер завъртя монитора. След това набра паролата си и бутна клавиатурата пред нея.
— Заповядайте.
Ели намери правоъгълничето „търси“ и щракна. Дьорнер излезе иззад бюрото и тръгна към вратата.
— Къде отивате?
— До тоалетната. Или трябва бележка с вашия подпис?
Тя се изчерви.
— Не, разбира се.
Щом той излезе, тя набра „Мирабо“ и остави компютъра да търси. Дьорнер се върна по-бързо от очакваното. Седна на мястото си и се заигра с края на вратовръзката си.
— Голямо кръвопускане ли ще има?
— Моля?
— Съкращенията. — Той махна, сякаш искаше да заличи казаното. — Простете, трябваше да кажа „синергиите“.
Не виждаше причина да го лъже.
— Ще бъде зле. Те… ние… обещахме на люксембургското правителство да не правим нищо до следващите избори, но след това ще размахаме брадвата доста болезнено.
Той сви лице в гримаса.
— Знаете ли, преди хиляда и двеста години херцог Зигфрид построил Люксембург като замък. Чудя се доколко са се променили нещата.
Ели наблюдаваше напредването на търсенето. С всяка секунда имаше усещането, че около врата й се затяга примка.
— Въпреки целия ни технологичен напредък единственият организационен принцип, който признаваме, е господството на по-силния. Феодализъм. Работниците не искат власт, а сигурност. Постоянни доходи и защита срещу резките промени. Срещу това позволяват да бъдат експлоатирани. Знаят, че господарят им го е грижа за тях единствено защото създават приходи. Обаче е по-добре да бъдеш тормозен от един тиран, отколкото от много. И когато новият господар поеме юздите чрез купуване или завоюване, те знаят, че ще страдат.
Той допи кафето си.
— Избива ме на философия. Може би трябва да приема незадоволителното предложение за ранно пенсиониране, което ще ми направят.
Ели престана да го слуша и се вторачи в екрана.
„Aucune legende correspondent aux criteres de rescherche, n’a ete trouvee.“
Тя обърна монитора към Дьорнер.
— Какво е това?
Телефонът му зазвъня.
— Да? Изчакайте.
Когато остави слушалката, лицето му се беше изменило. Изглеждаше по-щастлив, почти нетърпелив да достави удоволствие.
— Да ви донеса ли чаша кафе? — попита той.