— Не преди да ми кажете за Мирабо.
Той вдигна рамене.
— Не знам повече от компютъра.
— Мишел Сен Лазар ще похарчи повече от милиард евро, за да купи тази компания заради Мирабо. Не ми разправяйте, че никой нищо не знае.
— Разбира се, ако съществува, някой ще знае. Обаче да намериш такъв човек не е лесно. „Талхюет“ е голяма компания: работим в много области в различни страни. Вероятно в компанията няма човек, който да знае всичко.
— Искам да вляза в архива.
— Всички документи са в помещението, където правихте финансовата оценка. Беше заключено по време на битката за завземане на фирмата.
— Заведете ме.
— Ако може, да изчакаме няколко минути. Секретарката ми отнесе ключовете.
Ели изчака десет секунди — достатъчно дълго, за да се увери, че усмивката на лицето му е напълно фалшива. Тя зарови из чантата си, все едно си търсеше червилото, докато не напипа дръжката на кухненския нож, който беше купила тази сутрин.
Измъкна го от чантата и опря върха му в гърлото на Дьорнер. Той замръзна на мястото си.
— Вие не работите за „Монсалват“.
— Не. Аз съм много по-мила от тях.
Тя го наблюдаваше и се питаше дали има някакъв паникбутон или друга аларма, която може да задейства. Обаче това бяха административни кабинети в един от най-скучните европейски градове. Тук не очакваха някой да опре нож в гърлото ти. Или поне не буквално.
— Кой се обади по телефона? — Тя помръдна ножа: искаше само да го сплаши, но беше толкова напрегната, че го поряза.
Той изстена. Капка кръв падна върху колосаната яка на ризата му.
— Вашата шефка. Кристин Лафарж.
За малко да му отреже главата.
— Къде е?
Очите му се стрелнаха към прозореца, но не помръдна глава.
— Каза, че след пет минути ще бъде тук.
За секунда Ели се замисли дали наистина да не го убие. Виждаше избора в черно-бяло: или той, или тя. Ще му пререже гърлото, ще вземе ключовете и ще остави трупа, за да го намери Кристин Лафарж. Да им покаже с какво си имат работа. Щеше да е много лесно.
Секунда по-късно я обхвана силен срам. В какъв човек се превръщаш?
— Дай ми ключовете си. И мобилния телефон.
Той забрави, че секретарката е излязла с ключовете му. Бръкна в сакото, окачено на облегалката на стола, и остави на бюрото връзка ключове и мобилен телефон. Ели ги взе.
— Стой тук.
Тя сряза с ножа кабела на стационарния телефон и интернет кабела на компютъра. Не можа да види друго, което би могъл да използва за комуникации, но и нямаше време да търси.
— Кой е ключът за архива?
— С жълтото калпаче.
— А за този кабинет?
— Със синьото.
Тя излезе от кабинета и го заключи. Пет минути. Колко ли бяха минали досега? Затича се по коридора и намери асансьорите. Колко време й оставаше?
Архивът беше точно какъвто си го спомняше. Макар че сега изглеждаше още по-запуснат. Заключи вратата зад себе си и светна лампите. Огледа евтините маси и дългите редици автоматични стелажи. Тук вероятно имаше най-малко милион архивни единици, а тя щеше да разполага с пет минути, и то ако извади късмет.
Но поне знаеше откъде да започне. Беше сигурна, че видя „Мирабо“ по време на финансовата проверка. Изтича до стелажите и набра на клавиатурата онзи, който й трябваше.
— Сезам, отвори се — измърмори си тя.
Стелажите се размърдаха тромаво, подобно на гиганти, събудени от сън. Забоботиха и затракаха, разделиха се и между тях се отвори пътека. Стори й се, че това продължи цяла вечност.
Пъхна се вътре, преди да са спрели напълно. Бяха оборудвани с лавици както в университета: и досега не се беше освободила напълно от страха, че може изведнъж да се раздвижат и да я смачкат. Но това беше най-малката й тревога. Откри папките с балансите някъде по средата на прохода и започна да ги вади. Мирабо. Къде го беше видяла? Имаше добра памет за архиви, която й помагаше да открива отново търсеното. Никога не се беше нуждаела по-отчаяно от нея.
Започна да прелиства страниците, за да попадне на нещо, което да я подсети. Насилваше се да не бърза, за да не го пропусне. Имаше усещането, че гигантски юмрук стиска сърцето й и го мачкаше силно всеки път, когато по коридора се чуеше шум. Видя назъбена графика, която й се стори позната. Запрелиства още по-бавно.
Две страници по-нататък го откри. Изследвания „Мирабо“ (Реф. №890112/А/Ф2727).