Поне според Джералд те имаха само едно дете — Найджъл.
Джералд Трентам знаеше прекрасно как жена му разказва на всичките им приятели, и нейни, и негови, че Гай е преуспял съдружник в могъща фирма за продажба на едър рогат добитък с представителства из цяла Австралия. Той обаче отдавна бе престанал да вярва в такива небивалици, а напоследък дори не ги слушаше. Не питаше и какво прави по-големият му син, когато в пощенската кутия на Честър Скуеър се получеше плик, адресиран с прекалено познатия почерк.
Следващият параход, който по разписание заминаваше за Австралия — „Оронт“, трябваше да отплава в понеделник от Саутхамптън. Госпожа Трентам прати на адрес в Мелбърн телеграма, с която съобщи кога, горе-долу, пристига.
Петседмичното пътуване през двата океана й се стори безкрайно, особено при положение че тя предпочиташе да стои главно в каютата: не изгаряше от желание да завързва случайни познанства с пътниците на кораба или още по-лошо, да срещне някого, когото вече познава. Капитанът няколко пъти я покани да вечеря на неговата маса, госпожа Трентам обаче отказа.
След като параходът пусна котва в Сидни, тя остана в града колкото да си почине една нощ и продължи нататък към Мелбърн. Щом пристигна на гарата на Спенсър стрийт, взе такси, което да я откара право в кралската болница „Виктория“, където дежурната сестра й обясни сухо, че на сина й му остава да живее най-много една седмица.
Разрешиха й веднага да го види и придружавана от полицай, госпожа Трентам влезе в изолатора. Застана до леглото и се вгледа невярващо в лицето, което й се стори едва ли не непознато. Косата на Гай бе толкова оредяла и побеляла, лицето му бе прорязано от такива дълбоки бръчки, та госпожа Трентам изпита чувството, че стои край смъртния одър на мъжа си.
Някакъв лекари обясни, че такова състояние се срещало често след прочитане на присъдата и човек разберял, че отсрочка няма да има. Тя стоя близо час в долния край на леглото и си тръгна, без да е намерила сили да каже и думица на сина си. Но не допусна и за миг лекарите и сестрите в болницата да се досетят какво всъщност изпитва.
Вечерта отседна в тиха странноприемница в покрайнините на Мелбърн. Преди да се затвори в стаята, помоли само за едно младия съдържател господин Синклер-Смит, също преселник от Англия.
На другата заран отиде в най-старата адвокатска кантора в Мелбърн — „Асгарт, Дженкинс и сие“. Някакъв младеж, който според нея се държеше твърде свойски, я попита „какъв й е проблемът“.
— Бих искала да разговарям със старши съдружника — поясни госпожа Трентам.
— Тогава ще се наложи да отидете в чакалнята — рече й младокът.
Госпожа Трентам почака доста, докато господин Асгарт се освободи.
Старши съдружникът, възрастен мъж, който, ако се съди по облеклото, приличаше по-скоро на адвокат от Линкълнс Ин Фийлдс45, отколкото от Виктория стрийт в Мелбърн, изслуша мълком тъжния й разказ и прие да се нагърби с уреждането на делата на Гай Трентам. Обеща и веднага да помоли за разрешение тленните останки на младежа да бъдат прекарани в Англия.
През седмицата, преди синът й да умре, госпожа Трентам ходеше всеки ден при него в болницата. Макар че почти не разговаряха, тя все пак научи нещо, което трябваше да уреди, преди да поеме обратно към Англия.
В сряда следобед отново посети адвокатската кантора „Асгарт, Дженкинс и сие“, за да се посъветва със старши съдружника какво може да се направи по въпроса. Възрастният адвокат я покани да седне и изслуша внимателно откровенията й. От време на време си записваше нещо в бележника. Мълча дълго, след като госпожа Трентам завърши разказа си.
— Ако не искате да се разбере, ще се наложи смяна на името — посъветва я той.
— Трябва да сме сигурни и че в бъдеще няма да се разчуе кой е бащата — настоя госпожа Трентам.
Възрастният адвокат сбърчи чело.
— За това се иска да се доверите изцяло на… — Той погледна името, което си беше записал. — На госпожица Бенсън.
— Платете й колкото трябва, само и само да мълчи — рече клиентката. — Банка „Кутс“ в Лондон ще се заеме с финансовите подробности.
Старши съдружникът кимна и макар че през следващите четири дни му се наложи да работи едва ли не до полунощ, той успя да подготви книжата, необходими, за да се изпълнят исканията на клиентката броени часове преди госпожа Трентам да замине за Лондон.