— Е, да тръгваме — подкани той и закрачи пред подопечните си, понесли багажа в какво ли не, като се почне от очуканите куфари и се стигне в пакетите, увити в амбалажна хартия, по улиците на Единбург — бързаше вероятно от страх да не би местните жители да забележат колко недисциплинирани са новобранците.
Въпреки че те изглеждаха пълни аматьори, минувачите спираха, насърчаваха ги с възгласи и им ръкопляскаха. Чарли забеляза с крайчеца на окото, че един от насъбралите се е опрял единствената си ръка в единствения си крак. След двайсетина минути вече бяха изкачили най-високия хълм, който младежът беше виждал и от който буквално останаха без дъх, и влязоха в казармата в Единбургската крепост.
Оная вечер Чарли почти не отвори уста — слушаше различните диалекти на мъжете около себе си. След вечерята, която се състоеше от грахова супа — „По едно грахче на всеки“, подметна ехидно дежурният ефрейтор — и от вкусно говеждо, Чарли, който с всяка изминала минута научаваше нови и нови думи, беше разквартируван в просторен гимнастически салон, където временно бяха наслагани четиристотин легла, широки само шейсет сантиметра и отстоящи едно от друго едва на трийсетина сантиметра. Върху тъничкия росерен дюшек имаше един чаршаф, една възглавница и едно одеяло. Такива били разпоредбите на краля.
За пръв път на Чарли му хрумна, че условията в къщата на Уайтчапъл Роуд могат да минат и за луксозни. Беше капнал от умора, свлече се на неоправеното легло и заспа, въпреки това на другата заран се събуди още в четири и половина. Днес обаче не му се налагаше да ходи за стока, нито пък можеше да избира каква ябълка да изяде на закуска — зелена или червена.
В пет часа самотната тръба извади другарите му от тревожния унес. Чарли вече беше станал, беше се измил и се бе облякъл, когато в помещението влезе мъж с две нашивки върху ръкава. Той затръшна вратата и изкрещя:
— Ставайте, ставайте де!
Зарита долната табла на леглата, където още имаше заспали. Новобранците наскачаха и се наредиха на опашка, за да се измият на легените с ледена вода, която се сменяше само веднъж на трима души. Някои отидоха и до тоалетната в дъното на коридора, която според Чарли смърдеше по-ужасно и от средата на Уайтчапъл Роуд в задушен летен ден.
Закуската се състоеше от черпак овесена каша, половин чаша мляко и парче сухар, никой обаче не възропта. Веселата олелия, която цареше в помещението, не би оставила у германците и следа от съмнение, че новобранците са сплотени срещу общия враг.
В шест, след като леглата бяха оправени и проверени, всички излязоха в студената тъмна нощ и отидоха на плаца, покрит с тънък слой сняг.
— Ако това тук е хубавата Шотландия — каза някой на лондонско просторечие, — тогава аз съм холандец.
Чарли се усмихна за пръв път, откакто бе напуснал Уайтчапъл, и отиде при младеж, който бе доста по-нисък от него и който, пъхнал длани между бедрата си, ги търкаше, за да се постопли.
— Откъде си? — попита той.
— От Поплър11, мой човек. А ти?
— От Уайтчапъл.
— Значи не си от нашите.
Чарли се вторачи в новия си познат. Момчето бе високо най-много метър и шейсет, беше кльощаво, с черна къдрава коса и блеснали очи, които постоянно шареха, сякаш хлапакът само се чуди каква беля да направи. Лъснатият костюм с кръпки на лактите му беше възголям, раменете под него приличаха на закачалка.
— Казвам се Чарли Тръмпър.
— Томи Прескот — екна в отговор.
Младежът протегна топла длан. Чарли я стисна силно.
— Тихо там в строя — ревна старшината. — А сега се стройте в редици по трима. Най-високите отдясно, най-ниските отляво. И по-чевръсто!
Те се разделиха.
Следващите два часа посветиха на онова, което старшината нарече „строева подготовка“. Снегът се сипеше ли, сипеше от небето, но Филпот явно си бе наумил по плаца да не се задържи и снежинка. Новобранците маршируваха в редица по четирима, която, както Чарли научи след време, се наричала „взвод“. Движеха ръцете на височината на кръста и вдигнали глава, правеха по сто и двайсет крачки на минута.
— По-бодро, момчета!
— Марширувайте в крак!
Ето какво Чарли чуваше непрекъснато.
— Швабите също маршируват някъде и само това и чакат да ви се нахвърлят — убеждаваше ги старшината под сипещия се сняг.
Ако още си беше в Уайтчапъл, Чарли на драго сърце би кръстосвал напред-назад из пазара от пет сутринта до седем вечерта, а после би изиграл в клуба и някой боксов рунд, би обърнал една-две бири и на другия ден би повторил всичко отначало, без дори да се замисля, но когато в девет часа старшината им даде десет минути почивка, той направо се свлече — едвам се държеше на крака. Вдигна очи и видя, че Томи Прескот се е надвесил над него.