— Прав сте. Доколкото знам, враждата им е започнала още в началото на двайсетте, откакто онова конте, синът й излизаше с госпожица Салмън.
Затаих дъх.
— Тя, госпожа Трентам де, никак не одобряваше. Всички ние в „Мускетарят“ се досещахме, а когато синчето й се вдигна и замина за Индия, Салмън ни в клин, ни в ръкав се омъжи за Чарли. И това не е краят на загадката.
— Така ли?
— Ами да — потвърди Рексол. — И досега никой не е сигурен кой точно е бащата.
— Бащата ли?
Кръчмарят се поколеба.
— Разбъбрих се прекалено много. Стига толкова.
— Изумен съм, че след толкова време това още вълнува някого — опипах за последно почвата и изпих на един дъх бирата.
— Вярно си е — съгласи се Рексол. — И аз винаги съм се чудел. Но нали ги знаете какви са хората. Е, драги ми господине, трябва да затварям, че властите ще ме погнат.
— Ама разбира се. И аз трябва да се връщам при добитъка.
Преди да потегля към Кеймбридж, седнах в колата и си записах най-подробно каквото помнех от разказа на кръчмаря. През дългия път на връщане се помъчих с новите неща, които бях научил, да си съставя някаква по-пълна картина. Рексол ми бе разказал доста подробности, които дотогава не знаех, но и бе добавил нови въпроси без отговори. Когато излязох от пивницата, единственото, в което бях сигурен, бе, че не мога да спра дотук.
На другата сутрин реших да се отбия в Министерството на войната и да попитам старата секретарка на сър Хорас дали е възможно да намери някакви сведения за един бивш офицер.
— Името? — попита строго облечената жена на средна възраст, която още прибираше косата си на нисък кок, каквато беше модата по време на войната.
— Гай Трентам — отвърнах аз.
— Чин и част?
— Капитан, вероятно от Кралския стрелкови полк.
Жената се скри зад затворената врата, но след около четвърт час се върна с малка кафява папка. Извади от нея един-единствен лист хартия и зачете на глас:
— Капитан Гай Трентам, удостоен с Военен кръст. Участвал е в Първата война, после е бил прехвърлен на служба в Индия, напуснал е въоръжените сили през 1922 година. Не е посочено защо. Няма и адрес за връзка.
— Ти си истинско съкровище — рекох аз и целунах жената по челото, от което тя много се смути, после си тръгнах и се върнах в Кеймбридж.
Колкото повече научавах, толкова повече ми се искаше да знам, макар че поне засега очевидно бях навлязъл в поредната задънена улица.
Следващите няколко седмици се посветих изцяло на студентите, докато те не се пръснаха за коледната ваканция.
Прибрах се в Лондон и прекарах чудесно трите седмици заедно с нашите в Литъл Болтънс. В сравнение с лятото баща ми изглеждаше много по-спокоен, дори мама като че ли се бе поотърсила от необяснимите си притеснения.
Но по време на празниците изникна друга загадка — бях убеден, че тя по никакъв начин не е свързана с Трентамови, затова не се поколебах да помоля мама да я разбули.
— Какво е станало с любимата картина на татко?
Отговорът й ме натъжи много, а тя ме помоли да не споменавам изобщо пред татко „Хората, ядящи картофи“.
Седмицата преди да се върна в Кеймбридж се разхождах по Бофорт стрийт по посока на Литъл Болтънс, когато забелязах възрастен ветеран в униформа от синьо сукно, който се опитваше да пресече улицата.
— Нека ви помогна — предложих аз.
— Благодаря ви, млади момко — усмихна се старецът и ме погледна със сълзящи очи.
— С кого сте служили? — попитах уж между другото.
— Не с друг, а с принца на Уелс — отговори той. — Ами вие?
— В Кралския стрелкови полк. — Прекосихме заедно улицата. — Имате ли познати там?
— Кралският стрелкови полк значи — повтори мъжът. — Имам, как да нямам, Бейнджър Смит, дето участва в Голямата война, и Сами Томкинс, той обаче отиде в полка по-късно, ако не ме лъже паметта, някъде през двайсет и втора — двайсет и трета, и след Тобрук59 го демобилизираха като инвалид.
— Бейнджър Смит ли? — повторих аз.
— Да — потвърди ветеранът вече когато стигнахме отсрещния тротоар. — Падаше си кръшкач — прихна гърлено старчето. — Но ако се вярва на мълвата, и досега работи един ден седмично във вашия полкови музей.
На другия ден влязох за пръв път в малкия полкови музей колкото да разбера от уредника, че Бейнджър Смит идвал само в четвъртък, и то невинаги. Огледах помещението, пълно с опърпани знамена, окичени с бойни отличия, с витринки, зад които се мъдреха униформи, и с допотопно оръжие от отминали времена, а също с огромни карти, на които с разноцветни кабарчета беше отбелязано как, къде и кога са извоювани тези отличия.
59
Пристанищен град в Либия, където от 1930 г. има военна база на Италия. От януари 1940 г. до декември 1941 г. там се водят ожесточени сражения. — Б.пр.