Не бях сигурна, че съм го разбрала добре.
— Значи си виждал Даниъл Тръмпър.
— О, да — потвърди той делово и взе от писалището кибрита. — Ходих специално два пъти в училище „Сейнт Пол“. Първия път момчето участваше в концерт — имах възможност да го слушам и наблюдавам съвсем отблизо в продължение на цели два часа. Беше много добър. После, година по-късно, когато получи наградата по математика „Нютон“, дори го проследих и видях как пие чай с родителите си. Мога да те уверя не само че е одрал кожата на Гай, но и че има някои от жестовете на покойния си баща.
— А Найджъл не заслужава ли да бъде смятан за равен? — възроптах аз — чудех се какъв ли разумен отговор да дам, та да накарам баща си да размисли.
— Найджъл не му е равен и никога няма да бъде — натърти баща ми и драсна клечка кибрит, след което започна да смуче сякаш безкрайно лулата, нещо, което задължително предхождаше опитите му да я запали. — Дай да не се заблуждаваме, Етел. И двамата сме наясно, че момчето не заслужава дори да бъде в управителния съвет на „Хардкасъл“, камо ли да ме наследи във фирмата.
Докато баща ми се опитваше да всмукне от дима на лулата, аз се вторачих невиждащо в рисунката с изобразени на нея два пасящи коня, окачена отзад на стената, и се опитах да си събера мислите.
— Едва ли си забравила, драга, че Найджъл не успя дори да завърши военната академия „Сандхърст“. Подразбрах, че още го държат в „Киткат и Ейкън“ единствено защото си подметнала на старши съдружника, че след време именно на тях ще повериш управлението на акциите на „Хардкасъл“. — След всяко изречение баща ми изпускаше валмо пушек от лулата. — Аз обаче ти казвам, че това изобщо няма да стане.
Нямах сили да го погледна в лицето. Местех очи от гравюрата на Стъбс62 върху стената зад писалището към подредените по лавиците книги, които баща ми беше събирал цял живот. Дикенс — всички първи издания, Хенри Джеймс, съвременен писател, от когото баща ми се възхищаваше, и безброй томове на Блейк, като се почне от саморъчно написани писма и се стигне до юбилейни издания. После дойде вторият удар.
— Понеже в семейството няма човек, който да ме замени като ръководител на фирмата, волю-неволю стигнах до заключението, че се налага да преразгледам бъдещето на „Хардкасъл“, особено при положение че се задава война.
Във въздуха се носеше острата миризма на тютюн.
— Нима ще позволиш фирмата да отиде в чужди ръце? — изумих се аз. — Твоят баща…
— Моят баща щеше да направи онова, което е най-добро за всички, а роднините, които само потриват ръце при мисълта за наследството, със сигурност щяха да са в края на списъка на важните за него неща.
Лулата отказваше да се запали и баща ми отново драсна клечка кибрит. Дръпна няколко пъти от дима, върху лицето му се изписа задоволство и той продължи:
— От доста години съм член на управителните съвети на транспортна фирма „Хароугейт“ и на Йоркширската банка, а от известно време и на „Джон Браун Енджиниринг“, където ми се струва, че най-сетне намерих кой да ме замести. Синът на сър Джон може да не е най-добрият председател на управителен съвет, затова пък е кадърен и по-важното, е от Йоркшир. И така, стигнах до извода, че за всички ще бъде най-добре, ако двете дружества се обединят.
Още не смеех да погледна баща си в очите. Опитвах се да осмисля казаното от него.
— Предложиха ми добра цена за моя дял — допълни той, — след смъртта ми тя ще осигурява на вас с Ейми приходи, с които да си покривате всички нужди.
— Но, татко, и двете с Ейми се надяваме да доживееш до дълбоки старини.
— Излишно е, Етел, да хвърляш прах в очите на един старец, който знае, че смъртта вече чука на вратата. Може да съм остарял, но още не съм изкуфял.
— Татко… — понечих да възразя повторно, ала баща ми отново бе насочил вниманието си към лулата и пет пари не даваше, че съм много развълнувана. Ето защо опитах друго. — Това означава ли, че Найджъл няма да получи нищо?
— Найджъл ще получи каквото според мен му се полага при тези обстоятелства.
— Не те разбирам, татко.
— Ами да ти обясня тогава. Завещал съм му пет хиляди лири стерлинги, с които след смъртта ми той може да прави каквото сметне за добре. — Баща ми замълча, сякаш се двоумеше дали да продължи. — Подир твоята смърт обаче Даниъл Тръмпър ще наследи всичко, каквото притежавам, ала ще научи за това едва след като навърши трийсет години — тогава вече ти ще си прехвърлила седемдесетте и вероятно ще ти бъде по-лесно да преглътнеш решението ми.
62
Джордж Стъбс (1724 — 1806), английски художник анималист, известен главно с рисунките си на коне. — Б.пр.