Журналистът престана да си записва.
— Само копие ли?
— Да, je le regrette65. Великолепно копие, peut-etre66 рисувано от някой млад ученик на великия художник, но все пак копие.
Баркър не успя да прикрие разочарованието си — остави бележника върху масата и погледна така, сякаш — аха — и ще възрази.
Епископът се изправи и ми кимна.
— Наистина съжалявам, че сте имали такива неприятности, лейди Тръмпър.
Аз също станах и го изпратих до изхода, отвън отново го причакваха журналисти. Те замълчаха и зачакаха свещеникът да изрече някое откровение, а на мен ми се стори, че той се забавлява искрено.
— Оригиналът ли е, епископе? — провикна се един от репортерите в навалицата.
Монсеньор Гишо се усмихна благо.
— Наистина е изображение на Божията майка, но този образец тук е само копие, при това не особено добро.
С тези думи се качи на автомобила и си тръгна.
— Какво облекчение! — въздъхнах аз, след като колата се скри от погледите ни.
Обърнах се и затърсих с очи Чарли, него обаче го нямаше никъде. Завтекох се към кабинета и заварих мъжа си, стиснал картината в ръце. Затворих вратата — исках да сме сами.
— Какво облекчение — повторих. — Сега животът може да се върне в обичайното си русло.
— Знаеш, разбира се, че това наистина е картина на Бронзино — рече Чарли и ме погледна право в лицето.
— Я не ставай за смях — отвърнах аз. — Епископът…
— Не го ли видя как я държеше? — възкликна Чарли. — Човек не държи така фалшификат. Освен това го гледах в очите точно когато се двоумеше какво решение да вземе.
— Какво решение да вземе ли?
— Да. Дали в замяна на любимата си Богородица да ни съсипе живота.
— Значи, без дори да подозираме, сме притежавали шедьовър?
— Явно да. Но и досега недоумявам кой е изнесъл картината от църквата.
— Едва ли е Гай…
— Защо да не е той? Гай би оценил платното по-добре, отколкото Томи.
— Но как е разбрал къде е картината и колко всъщност струва?
— Може би от архива на полка или от случаен разговор с Дафни, която го е насочила.
— Това пак не обяснява как е разбрал, че става дума за оригинал.
— Така си е — съгласи се Чарли. — Дори подозирам, че изобщо не го е разбрал, просто е решил, че картината му дава още една възможност да ме опозори. Виж, госпожа Трентам е разполагала с доста години, през които…
— Божичко, но какво общо има с всичко това Кити?
— Госпожа Трентам просто я е използвала, за да ни заложи капан.
— Тази жена очевидно е готова на всичко, само и само да ни унищожи.
— Опасявам се, че да. Едно е сигурно: няма да остане особено доволна, когато разбере, че хитрият й план е бил осуетен.
Свлякох се на фотьойла до съпруга си.
— И какво ще правим сега?
Чарли продължаваше да стиска малкото платно така, сякаш се страхуваше да не би някой да му го грабне от ръцете.
— Можем да направим само едно.
Вечерта отидохме с колата у архиепископа. Спрях при задния вход, откъдето минаваха доставчиците.
— Много уместно — отбеляза Чарли и почука тихо на старата дъбова врата.
Отвори ни свещеник, който, без да казва и дума, ни отведе при архиепископа — заварихме го заедно с епископа на Реймс — пийваха вино.
— Сър Чарлс и лейди Тръмпър — оповести напевно свещеникът.
— Добре дошли, чада мои — поздрави архиепископът и дойде да ни посрещне. — Какво неочаквано удоволствие — допълни той, след като Чарли целуна пръстена му. — Но какво ви води в моя дом?
— Носим на епископа дребен подарък — обясних аз и му връчих малкия пакет.
Епископът се усмихна точно както се бе усмихнал, когато бе оповестил, че картината е копие. Отвори пакета бавно, досущ дете, получило подарък, въпреки че няма рожден ден. Подържа малко шедьовъра, сетне го подаде на архиепископа — да го види и той.
— Наистина великолепно! — възкликна той, след като разглежда дълго картината и я върна на своя гост. — Но къде ще я сложиш?
— Където й е мястото — над разпятието в църква „Свети Августин“ — отвърна другият мъж. — Нищо чудно след време някой, който разбира повече от тези неща, да заяви, че картината е оригинал.