— Моля? — учуди се полицейският началник, който също продължаваше да стои прав.
— Готов съм да се обзаложа на половин крона, не, на една лира стерлинга, че баща ви е родом от Лондон.
— Да, познахте.
— От Ийст Енд е, нали?
— От Детфорд — потвърди Купър.
— Разбрах още щом отворихте уста — оповести Чарли и сега вече седна на кожения фотьойл. — Самият аз съм от Уайтчапъл. Той къде е раждан?
— На Чърч стрийт в Детфорд — отвърна полицейският началник. — Точно срещу…
— Само на две крачки от нас — прекъсна го Чарли, който сега вече говореше на лондонски диалект.
Робъртс не бе казал и дума, камо ли да изрази професионално мнение.
— Сигурно е бил от „Милуол“ — рече Чарли.
— Не, от топчиите72 — отсече Купър.
— Големи простаци — каза гостът. — За нищо не ги бива.
— Така си е — съгласи се през смях полицейският началник. — Този сезон почти съм изгубил надежда. А вие от кой отбор сте?
— От „Уест Хам“.
— И очаквате да ви съдействам?
Чарли прихна.
— Е, веднъж ви пуснахме да ни биете — за Купата.
— През 1930 година — засмя се и Купър.
— Ние от „Ъптън Парк“73 сме си злопаметни.
— Да ви призная, сър Чарлс, не съм и очаквал да говорите с такъв акцент.
— Наричайте ме Чарли, като всички приятели. А, и още нещо, Майк, искате ли да го отпратя? — посочи Чарли с палец към Тревър Робъртс, когото още не бяха поканили да седне.
— Може да помогне — рече полицейският началник.
— Изчакайте ме отвън, Робъртс — каза Чарли, без дори да си дава труда да поглежда към своя адвокат.
— Да, сър Чарлс.
Робъртс се обърна и тръгна към вратата.
Щом останаха сами, Чарли се надвеси над писалището и тихо каза:
— Проклети адвокати, всичките са един дол дренки. Фрашкани с пари надути пуяци, искат майка си и баща си, а после очакват да им свършиш работата.
Купър прихна. По-възрастният мъж отново се наведе към писалището.
— Ще си остане между нас, Майк. Все пак и двамата сме от Ийст Енд, трябва да се подкрепяме. Можете ли да ми кажете за Гай Франсис Трентам нещо, което онзи там не знае? — посочи Чарли с палец към вратата.
— Не мога да не му го призная, Робъртс се е добрал почти до всичко, общо взето, нямам какво да добавя, сър Чарлс.
— Чарли.
— Да де, Чарли. Вече знаете, че Трентам е убил жена си, а също, че заради това по-късно е бил обесен.
— Да, това го знам, но ме интересува, Майк, дали е имал деца.
Чарли затаи дъх, понеже полицаят като че ли се подвоуми. Погледна листа върху писалището.
— Тук пише: жена (починала), една дъщеря.
Гостът едвам се сдържа да не скочи от фотьойла.
— А името на дъщерята пише ли го?
— Маргарет Етел Трентам — отвърна полицейският началник.
Чарли знаеше, че не се налага да проверява името в папките, които Робъртс му беше оставил за през нощта. В никоя от тях не се споменаваше за Маргарет Етел Трентам. Той помнеше, че между 1923 и 1925 година в Австралия са се родили трима души с името Трентам, и тримата мъже.
— Дата на раждане? — попита наслуки.
— Нямам представа, Чарли — отговори Купър. — Момиченцето не е било обвинено в нищо. — Той приплъзна листа по писалището, така че гостът сам да прочете онова, което вече му беше казал. — През двайсетте не са си играли с такива подробности.
— В досието дали има още нещо, което да помогне на едно момче от Ийст Енд, озовало се на чужда територия? — попита Чарли с надеждата, че не преиграва.
Купър прегледа още веднъж книжата в папката с досието на Трентам и чак тогава отговори:
— Вписани са още две неща, които вероятно ще ви бъдат от полза. Едното е нанесено с молив от моя предшественик, а другото е отбелязано още по-рано, от неговия предходник.
— Целият съм слух, Майк.
— На двайсет и четвърти април 1927 година при началника на полицията Паркър е идвала жена на име госпожа Етел Трентам, майка на починалия.
— Божичко! — възкликна Чарли, който така и не успя да прикрие изненадата си. — Но защо?
— Не е посочена причина, не е отбелязано и какво са си казали. Съжалявам.
— А второто посещение?
— И втория път е идвал някакъв англичанин, разпитвал за Гай Трентам. Това е станало на двайсет и трети август 1947 година. — Купър се взря в папката, за да разчете името на посетителя. — Някой си господин Даниъл Трентам.