— Като нищо можех и да загина — вметна Чарли. — А сега се оказва, че няма при кого да се върна.
— Ох, не знам — въздъхна жената и отвори бутилка бира, от която отпи, сетне я побутна към Чарли. — Доколкото съм чувала, напоследък се продавали доста сергии, някои твърде изгодно.
— Радвам се — рече младежът. — Но първо трябва да се видя с Дебелата фукла, не разполагам с много пари. — Той млъкна и преглътна рибата. — Имате ли представа къде мога да я намеря?
— Напоследък, Чарли, не съм я виждала. Нали знаеш, винаги се е държала доста високомерно, но, доколкото знам, Кити е ходила при нея в Лондонския университет.
— Лондонският университет ли? Е, сега ще разбере, че Чарли Тръмпър си е жив и здрав, колкото и високомерно да се държи. И дано ми каже нещо убедително за моя дял от парите.
Той остави на госпожа Шорокс последните две картофчета, стана от стола и си взе багажа.
— Да отворя ли още една бутилка бира, Чарли?
— Бързам, госпожо Шорокс. Благодаря за бирата и обяда. Предайте много поздрави на господин Шорокс.
— На Бърт ли? — въздъхна тя. — Ама ти не знаеш ли? Умря, клетият, преди половин година от сърдечен удар. Не мога да го прежаля.
Чак сега Чарли се досети защо старата съседка му се струва някак различна: очите й не бяха насинени и по лицето й нямаше отоци.
Той се сбогува и тръгна да търси Лондонския университет, където се надяваше да открие Ребека Салмън. Дали, както й бе заръчал, в случай че загине, тя бе разделила парите от продажбата между трите му сестри: между Сал, която сега беше в Канада, Грейс, която още не се беше върнала от Франция, и Кити, която се бе запиляла някъде, един дявол знае къде? Ако го беше направила, значи той нямаше с какво започне наново, ако не броим заплатата на Томи и няколкото лири стерлинги, които Чарли бе успял да спести. Попита първия полицай, изпречил се на пътя му, как да стигне до Лондонския университет и той му посочи към Странд13. Чарли вървя още осемстотин метра, докато не излезе при арка, над която върху камъка бе издълбано: „Кралски колеж“14.
Мина през арката и почука на врата, на която пишеше „Справки“. Вътре попита мъжа зад гишето дали в колежа учи Ребека Салмън. Чиновникът прегледа списъка и поклати глава:
— Не, при нас не се води такава. Но можете да проверите в регистъра на университета на Малет стрийт.
Чарли отново се качи на трамвая и се охарчи с още едно пени — вече се питаше къде ще нощува.
— Ребека Салмън ли? — попита мъжът в деловодството на университета, беше облечен в ефрейторска униформа. — Не ми звучи познато. — Той се зае да проверява в дебела тетрадка, която извади изпод бюрото. — А да, ето я. Колеж „Бедфорд“, катедра „Изкуствознание“ — натърти човекът, като не криеше презрението си.
— Имате ли адреса й, ефрейторе? — попита Чарли.
— Първо трябва да служиш в армията, млади момко, и чак тогава ще ме наричаш „ефрейторе“ — тросна се по-възрастният мъж. — Всъщност колкото по-бързо се запишеш доброволец, толкова по-добре.
Чарли реши, че за един ден е понесъл достатъчно обиди, и най-неочаквано оповести:
— Сержант Тръмпър, 7312087. Аз ще ви наричам „ефрейтор“, а вие ще се обръщате към мен на „сержант“. Ясен ли бях?
— Тъй вярно, сержанте — изпелтечи ефрейторът и застана мирно.
— Та какъв е адресът?
— Жената, сержанте, живее на квартира на Челси Терас номер деветдесет и седем.
— Благодаря — подвикна Чарли, после остави стъписания ефрейтор от запаса, който продължи да го зяпа, и отново тръгна из Лондон.
Капнал от умора, най-сетне в четири и нещо следобед слезе от трамвая на ъгъла на Челси Терас. Беки явно бе успяла да се установи по-бързо от него в скъпия квартал, макар и да живееше на квартира.
Той тръгна по познатия път, като от време на време спираше да се полюбува на витрините на магазините, които навремето бе мечтал да притежава. Номер сто трийсет и едно: антики, махагонова покъщнина, маси и столове с красива политура. Номер сто трийсет и три: дамско облекло и чорапи от Париж, по витрината имаше и неща, които според Чарли един мъж не е редно да гледа. Номер сто трийсет и пет: месо и птици, накачени в дъното на магазина на куки — изглеждаха толкова вкусни, та Чарли забрави, че има недостиг на храна. Погледът му падна на ресторант с името „Скалини“, бяха го отворили на номер сто трийсет и девет. Дали италианската кухня щеше да намери някога почитатели и в Лондон?