Съдружникът с малкия дял си позволи за пръв път да се облегне на стола.
— Нямам желание да лишавам господин Кендрик от пенсия — натърти Беки. — Много ви моля, предложете му за имота сто лири стерлинги и по двайсет лири годишно като пенсия за период от осем години. По втората част на предложението съм готова да преговаряме, но не и по първата. Ясна ли бях, господин Краудър?
— Да, драга ми госпожице.
— И щом ще му плащам пенсия, очаквам от време на време той да ни дава съвети, ако случайно опрем до помощта му.
— Да, да — записа си Краудър искането й отстрани върху полето.
— А какво ще ми кажете за магазина на номер сто трийсет и едно?
— Там положението е по-деликатно — подхвана Краудър и отвори друга папка. — Не знам дали сте докрай наясно с обстоятелствата, драга ми госпожице, но…
Беки реши този път да не му помага. Усмихна се благо-благо.
— Хмм, и така — продължи съдружникът с малък дял, — господин Ръдърфорд възнамерява да замине с един свой приятел за Ню Йорк, където да отвори антиквариат в квартал на име Вилидж.
Той се подвоуми.
— Да не би в съдружието им да има нещо необичайно? — притече му се все пак Беки на помощ, след като и двамата мълчаха дълго. — Може би господин Ръдърфорд предпочита да прекара остатъка от живота си в нюйоркски апартамент, вместо в килия в „Брикстън“20.
— Точно така — потвърди господин Краудър и върху челото му се застича капка пот. — В този случай господинът смята да изнесе цялото оборудване и стока от магазина, понеже е на мнение, че в Манхатън тя ще се продаде по-скъпо. Така че говорим за цената единствено на самия имот.
— Мога ли да разчитам, че няма да иска пенсия?
— Да, да, разбира се — потвърди Краудър.
— И ако отчетем, че клиентът ви е притиснат до стената, можем ли да очакваме, че цената е малко по-разумна?
— Не бих казал — натърти мъжът, — все пак въпросният магазин е доста по-голям от другите в Челси…
— Сто двайсет и осем квадрата — вметна Беки, — а магазинът на номер сто четирийсет и седем е деветдесет квадрата, които закупихме за…
— Разрешете да отбележа, госпожице Салмън, че за ония времена цената е била твърде разумна…
— И все пак…
— Да, твърде разумна — повтори господин Краудър и по челото му се търкулна поредната капка пот.
— И така, вече уточнихме, че господин Ръдърфорд не очаква пенсия. А колко иска за магазина?
— Иска — проточи мъжът, който отново се бе взрял в папката, — двеста лири стерлинги. Но аз подозирам — добави той още преди Беки да му е отправила поредното предизвикателство, — че ако успеем да се договорим бързо, той ще склони и само на сто седемдесет и пет лири. — Веждите му се извиха на дъга. — Доколкото подразбрах, клиентът бърза да замине час по-скоро при своя приятел.
— Щом толкова бърза, дали няма да смъкне цената на сто и петдесет лири? Може би дори ще склони на сто и шейсет, ако пазарлъкът се проточи с няколко дни.
— Точно така — изрече господин Краудър и извади от горния си джоб кърпа, с която попи потта, избила по челото му. — Нещо друго, драга ми госпожице? — попита той, след като си прибра кърпата.
— Да, господин Краудър — каза младата жена. — Бих искала да държите под око всички имоти на Челси Терас и да предупредите мен или господин Тръмпър, ако случайно подочуете, че някой от тях ще бъде обявен за продан.
— Вероятно ще бъде от полза, ако подготвя пълна оценка на имотите по улицата, а после да представя на вас и на господин Тръмпър изчерпателен доклад, от който вие сами да добиете представа.
— Ще ни помогнете много — отвърна Беки, но не издаде учудването си, че посредникът сам е изявил подобно желание.
Стана, за да покаже, че смята срещата за приключена. Докато вървяха към изхода, господин Краудър се престраши да каже:
— Доколкото знам, жителите на Челси пазаруват твърде често в магазина на номер сто четирийсет и седем.
— Откъде знаете? — възкликна младата жена, която отново бе доста изненадана.
— Въпреки че живеем чак във Фулам — обясни посредникът, — съпругата ми купува плодове и зеленчуци единствено от там.
— Жена с вкус — отбеляза Беки.
— Точно така — потвърди господин Краудър.